Упанишадите, писани около 700-200 пр.Хр., са считани за сърцето на индийската философия. Те принадлежат към древните хиндуистки текстове и са широко разпространени и често цитирани дори днес. Повечето от тях са част от Ведите, от четирите дяла, съставящи най-ранната форма на индийските свещени книги, състоящи се от Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда и Атхарва Веда.
В Тайттирия-Упанишад, част II.3.1, четем: Духовното тяло на човека се състои от Яджур Веда като глава, Риг Веда като дясна ръка, Сама Веда като лява ръка, Упанишадите са сърцето и Атхарва Веда е основата.
Упанишадите са огромен и задълбочен сборник от обяснения и диалози, в по-голямата си част между учител и ученик, но също и между крале и мъдреци. Те засягат множество духовни теми, размишления върху универсалната философия и се фокусират върху това как да бъде преодолян цикълът на раждане и смърт от различни ъгли и в различни контекстове.
Чандогия Упанишад ни представя мъдростта на Сандиля с няколко думи:
Всичко това е Брахман. От Него е произлязла вселената, с Него се слива вселената и чрез Него вселената диша. Следователно човек трябва да медитира върху Брахман със спокойно съзнание. Действително човекът се състои от желание. Откакто е напуснал, каквото той пожелае в този свят, в това се превръща. Нека с това знание наум да формира желанията си.
Той е моята Същност в сърцето, по-малка от оризово зрънце, по-малка от зърно ечемик, по-малка от синапено зрънце, по-малка от зрънце просо; Той е моята Същност вътре в сърцето, по-величествена от Земята, по-обширна от небесата, по-велика от всички светове.
Той, чието творение е вселената, в когото се таят всички желания, който съдържа всички благоухания, който е надарен с всички вкусове, който обхваща всичко това, който никога не говори и е без копнеж – Той е моята Същност вътре в сърцето, Той е този Брахман. Когато отпътувам от тук, тогава със сигурност ще Го достигна: онзи, който има тази вяра и няма съмнения, той със сигурност ще постигне тази Божественост. Това рече Сандиля, да, така каза. (Част 3,14, Кханда)
От хилядолетия на човечеството се говори, че търсенето извън нас не може да ни спаси. Само „обръщането навътре“ и търсенето в нас самите ни дава възможност да преодолеем и разрешим противоречията, които са толкова явни и толкова мощни във външния свят. Ако можем да обединим Атман – най-съкровената ни Същност – с Брахман – създателя на вселената – тогава няма да има вече разделение или двойственост, няма да има редуване на живот и смърт.
За това се говори в Прашна Упанишад (въпрос VI):
Както тези вливащи се реки, свързани с океана, изчезват вътре в него щом го достигнат, имената и формите им се погубват и са наречени просто океан – ето така, тези шестнадесет части
Познай Него, Пуруша, който единствен трябва да бъде познат и в когото отделните части стоят на мястото си, като спиците в центъра на колело, и така смъртта няма да те постигне.
Пиппалада им рече: толкова дълбоко, наистина, аз познавам Върховния Брахман; не съществува нищо по-висше от това.
Центърът на колелото, където всички изяви стават едно, и източникът, от който те произлизат, е Същността, чието осъществяване води до състояние на съзнанието, което „не е от този свят“. Това е като вездесъщността на океана, в който се вливат всички реки, отказвайки се от индивидуалността си. В сравнение с това състояние на съзнанието, всички изяви – включително колелото на раждане и смърт, бледнеят.
Упанишадите принадлежат към великите свидетелства относно пътя на човечеството, пътят, който ще бъде завършен след като завърши разделянето на отделни личности. „Човече, опознай себе си!“ – тази повеля, увенчаваща входа на храма в Делфи, е универсалната звезда, която насочва по пътя.
Търси своята истинска същност и се слей с нея!
