Повечето хора чувстват силна жажда за свобода. Тя е един крайъгълен камък за качеството ни на живот. На колкото повече свобода мога да се насладя, толкова повече нараства доволството ми. Един човек е щастлив, когато може свободно да се движи и не е прикован към инвалидния стол. Друг се радва на свобода под формата на пътуване, а следващ – на своите научни изследвания.
Пълно е с възможности да си създадем едно сигурно пространство, да си подсигурим една очертана свободата.
Това пространство обаче винаги остава ограничено от базисните условия, в които живеем. Повечето хора си мислят, че би било чудесно, ако можехме да се възползваме от всички налични възможности.
Почти всеки е в капана на своето ежедневие и своите рутини. Да вземем например нашата икономическа система с натиска, който тя оказва, този убийствен натиск, чиято сила неспирно расте. Често чуваме възрастните хора да казват: „Едно време всичко беше различно, хората имаха повече време.“ Дори много преди това, например в Древна Гърция с нейните мислители и философи, човек е можел да работи дневно само по 4 часа, а да остане на работа отвъд това време се възприемало като грубо и неприлично.
Днес почти всеки работи целодневно, като в повечето случаи в семейството се трудят и двамата родители. Децата биват изпращани на детска градина или училище, а родителите им се грижат за тях доколкото времето им позволява. За мнозинството животът е предимно въпрос на оцеляване. Въпреки материалното им благополучие те са роби на страха, умората и безпокойството. А развлечение намират основно пред компютъра или телевизора.
Медиите, със своите новини и реклами, заедно изграждат мисленето и възприятията. Без човекът да разбира това, свободното пространство за личната му индивидуалност, за самия него, става все по-малко и по-малко. Човекът реагира само на това, което идва, това, което струи към него. Дори интелигентните хора преповтарят мненията, които се изливат в медиите, реагират с емоции, които биват разпалвани отвън.
Как е възможно да се е получило така, че нашето съзнание се е подхлъзнало по този път и сме изградили толкова здрави затворнически крепости около нас?
Това е едно колективно събитие. Ние сме свързани в най-тясната близост и вървим заедно по пътя на Човечеството.
Позволяваме да се развълнуваме, да се екзалтираме, оставяме се да бъдем издърпвани и притисани от страховете си … Ние сме свързани помежду си в една тоталност. И без да пускаме едно постоянно се налага да се влагаме в нещо ново. И така, ние не живеем, а биваме живяни.
И така, какво представлява тази свобода, за която копнее нашето най-съкровено същество? Защо не се объръщаме навътре директно към корените на свободната воля? Ние можем просто да се оставми на пътя, който води към нашето себе, до една вътрешна независимост, въпреки всички заобикалящи ни разсейвания и обстоятелства.
Копнежът ни за свобода е зов, изпратен към нас от „царството на свободата“, призив от „духовната вселена“, скрита вътре в нас. В нашия свят ние няма как да намерим истинска свобода. Копнежът и усещането за неосъщественост няма да престанат. Но ние можем да се свържем с вътрешното царство, можем да му се предадем и да водим живота си според неговите „инструкции“, които идват през сърцето.
Ако изградим връзката със своето божествено Аз, ние губим свободата на егото и получаваме абсолютната свобода, вътрешното блаженство посред всички борби, манипулации и дуалности.
Това СЪЩО е пътят на Човечеството. И някои трябва да отидат първи, за да поведат по пътя.
