В духовен, както и в психологически контекст има много разисквания относно това да прегърнеш и приемеш една идея. Някои говорят за цялостно приемане: че трябва напълно да приемеш себе си, живота, чувствата си и т.н. Но всъщност тези думи са само уловка. Тогава какво се има предвид в действителност? Може би става въпрос за толерантност, за това да бъдеш накаран да понасяш нещо, само за да създадеш емоционално приемливо изолиране, оптимална откъснатост, трон във вътрешната ти зала от слонова кост? Със сигурност не! Това би било само форма на духовно заобикаляне.
Кога приемането се случва в освобождаващ аспект? Кога има значението на нещо, докосващо в дълбочина?
Чрез моите опитности по Духовния Път съм стигнал до следното заключение: за да бъдем способни наистина да приемем нещо, необходимо условие е наличието на Вътрешна Тишина.
Приемане, което не произтича от фината честота на тишината и което не е проникнато от пълно отдаване, или е ментално дистанциране на себето и отделянето му от емоция, или е стресиращо подчинение и унижение на себето. И двете водят до дори още по-голямо объркване и насърчават илюзорния свят на Егото.
За разлика от това, приемането в освобождаващия си аспект е безусловно обгръщане на цялото вътрешно и външно вълнение във и чрез силата на тишината. Това обаче е обвързано и зависимо от изоставянето на нашите егоцентрични стремежи и подбуди. Как би могла да се появи тишината, когато аз безспирно, отново и отново, пълня сърцето си с лични желания и идеи, което всъщност е ментален и емоционален шум? Признавам цялата си ограниченост, слабости и недостатъци и имам дълбок копнеж за освобождение от тежкия товар на моето изолирано, ограничено его. Вътре в мен се надига жажда за вътрешен, непоклатим Мир, за Мир, който надминава всяка представа. Винаги, отново и отново, опитът ме води до извода, че това състояние на съзнанието е условието за този вид приемане, за да може то да намери плодородна почва.
В този смисъл приемането представлява пречистване на егото от собствената му съпротива към Тишина. То е отказването от съпротива срещу истинската, първоначална и безсмъртна Същност. Става въпрос за изоставянето на всичко, което пречи и спира развитието на истинския живот. Болката, която съпътства процеса, трябва да допуснем с всяка фибра на нашето същество докато стоим на фино изтъкания килим на Тишината: следваме пътеката на болката, навлизаме в нея докато вълните ѝ ни обхванат изцяло и постелята на Тишината напълно ни приюти и обгърне. Тогава сме настроени за по-дълбоко състояние на съществуване – да, тогава ние сме едно с истинската Същност. Това е свещената война на мистериите. Това е „подаването на другата буза“ след шамара по лицето. Това е водата, която сломява каменната стена. Това е непобедимата сила, пред която най-накрая всяка власт на света трябва да се предаде, рано или късно.
Според моя опит преди приемането на една ситуация следва да има проникновение, осъзнаване, че цялата съществуваща съпротива е безсмислена. Трябва съзнателно да реша за себе си да се отдръпна от моето аз, моето его, и да позволя на Тишината да повлияе. Приемането започва първо с Тишината.
Преди да бъдем способни да приемем ситуация, към която вътрешно имаме съпротиви, там стои връзката с Тишината, отдаденото настройване на тази честота, която се излъчва към нас от напълно друг жизнен порядък. Така – обвързани с тази сила, и тази будност, дълбоко преживяното присъствие на Божественото вътре в нас – приемането може да се осъществи в наистина освобождаващ смисъл. Тогава нашият живот ще се превърне в едно съвместно вървене с „Ритъма на Тишината“, което става фокусната точка на всяка една наша стъпка и движение. Това е своебразен танц в мелодията на Тишината към това, което винаги е било, винаги е и винаги ще бъде, дори и след като нашият „танц“ в този свят отдавна е приключил.
Затова Учителите през всички епохи ни зоват:
Бъди тих! В Тишината е скрита твоята истинска, безсмъртна и безкрайна Същност. Там ще намериш Мира, за който копнее Сърцето ти от толкова дълго.
