Понякога трудно изразимото достига до нас чрез словесни парадокси. Пример за това е оксиморонът: Всичко е важно и нищо няма значение. Ако разгледаме отблизо този израз, ще забележим, че той е противоречив само на пръв поглед, че двете взаимно изключващи се твърдения са свързани помежду си логически.
Да вземем: Всичко е важно. Тоест това, което „важѝ“, което „е в сила“. Тук става дума за онова, което ни движи, което задава посока на собственото ни развитие във всеки един момент, ден след ден, година след година. Какво провокира нашите мисли, чувства и постъпки – егото или гласът на сърцето? Защото от това зависи нашето съзнание и състоянието ни на живот. Вътрешното ни състояние ни води или към болести и смърт, или към Единство, Свобода и Любов. Така че всичко, което правим през отрязъка от време, който наричаме „свой живот“, е важно – за нас и за цялото, от което сме части.
Продължението на израза е: Нищо няма значение. Тук смисълът е, че нищо от онова, което се случва няма значението, което му придаваме. Аз-човекът не знае абсолютно нищо за дълбоките причини на случващото се и не е в състояние да възприеме нещата в реална перспектива. С предположенията си той винаги проектира собственото си несъвършенство върху хора и събития. В действителност накъдето и да погледне, той вижда себе си. И когато, образно казано, се кани да стреля, той отново цели себе си. Неспособността на човека да разбере и приеме този факт е причина за изолация, враждебност и загуба на сила с всички произтичащи от това последствия.
Този, който копнее за истинско изцеление, за Нов живот, не пилее времето си във външните неща, а обръща погледа си навътре. Вътрешният е Единственият път. Вървящият по пътя знае, че няма учение или школа, което, подобно на скоростен влак, да го достави в Небесното царство като… багаж, докато той рее погледа си нейде във „висините“. Никой не може да го замести в това, което ежедневно и ежеминутно е необходимо да прави. Затова щом му се удаде да улови нишката на Ариадна, той тръгва на път без отлагане и върви през лабиринта на собствения си свят в себеотговорност и с постоянство. В тишина и с трепет. Тогава няма да има граници за възможностите, които се отварят пред него.
