Ние възприемаме това, което мислим. Всичко, което виждаме, отразява значението, което отдаваме на нещата. Светът, за който можем да мислим като действителност и намиращ се извън нас, е в действителност огледалото на нашия ум. И тъй като процесът ни на мислене се случва в нашия ум, светът ни показва нашето духовно състояние на съществуване.
Ако свят на болести, страдания и смърт не е това, което искаме, трябва да трансформираме нашия ум. За целта е необходим вътрешен път.
Можем ли наистина да вярваме, че всичко, което възприемаме сега, е създанието на любящия и всемогъщ Отец? Дали всички страдания в света са Божие дело? Кой би желал да се обърне към такъв бог? Просто нашият копнеж за това, което всъщност сме, за източника на нашето съществуване, ни показва, че нашата радост и нашият мир е там, откъдето копнежът ни идва. Вечната любов не може да бъде създадена от този свят. Следователно, тази любов ще ни отведе от илюзията към себето, което всъщност сме.
Стана ми ясно: Бог е източника на истината. Нещо се раздвижи в мен, което бих искал да нарека трансцедентно, Бог. То се показва неочаквано. Виждам източника на копнежа си в него. Аз му се отдавам и по този начин моята идентичност се променя. Тя придобива нова форма от този източник. От това ново придобито състояние казвам: зад света, който е подложен на колебанията на страдание и радост, има друг свят, в който царуват мир, радост и постоянна трансформация. Нашият свят е толкова реален, колкото го правим самите ние. Аз го изпитвам като заблуждаващ воал, но също и като фар.
Той се развива във всеки един момент чрез един ум, който мисли различно от Бога и който все още не е намерил смисъла на своето съществуване. Такъв ум създава мисли, които са отделени от жизнения източник. Този източник позволява всички пътища, включително ума, да създават илюзии и да създават свят, отделен от Източника.
Нашата его система на мислене се изживява като отделна единица. Въпреки това, тъй като разделението е илюзия, това е вярно и за самото его: то се поддържа чрез вярата в своята действителност. Нашето видимо тяло е отделено от другите тела – това ни показват нашите сетивни органи. Това е израз на разделно съществуване. Умът ни е тясно свързан с това. Възприемането на его-мисловната система следователно изживява това, което е видимо, като истина. Това ще се промени, когато нашето съзнание бъде прегърнато от източника. Тогава ще променим ума си. След това ще изживеем взаимодействието на всичко в единния живот.
Смесица от причина и ефект е да вярваме, че нашето възприятие е следствие от това, което наистина се случва в света. Всъщност е точно обратното: света ни представя картините, в които живее нашият ум. Его системата на мислене може да се стреми да подобри света и собствения си живот. Светът винаги ще се представя според стандартите, които се използват. „Обърнатото“ мислене винаги ще потвърждава себе си. То винаги ще съответства на това, което го е създало.
За мен мирът и радостта са Божията истина, защото те възникнаха в мен в хода на вътрешния ми път. Заедно с тях съществува и опитът, че животът, въпреки че се показва в много различни аспекти, е едно. Привързаността към раздялата се превърна в илюзия за мен. Истинското възприятие е вид виждане, което надхвърля това, което ни показват материалните очи. То отива по-далеч, вижда какво стои зад булото на формите. Или, с други думи: то разкрива значението на формите; то вижда през тях, разбира ги като указателни знаци към другия свят, в който се крие истинската идентичност на нещата.
„Истинското възприятие“
Докато искаме да сме прави в това, което мислим и виждаме, не е възможна никаква духовна трансформация. Защото всяка мисъл оставя своя ефект в нашата вътрешна структура. Този ефект е кристализация, която ни води до разсъждения, които се въртят в кръг.
Ето защо мисленето трябва да бъде гъвкаво и винаги обновявано. Това става възможно, когато се придвижваме към жизнения източник. Промените, които тогава се случват, не означават, че трябва да постигнем нещо. Те означават, че“нещо“ вътре в нас иска да се прояви, нещо, което още не познаваме, но се чувстваме близки до него. Ние можем да допуснем този нов аспект, да му създадем известно пространство. Можем да се отворим за непознатото, което иска да ни преобрази отвътре. Ние сме приемниците на това, което идва от Божественото – но не сме създателите. Действието и съденето, отделени от божествения произход, създадоха воали, които ни пречат да разпознаем светлината. Можем да оставим тези воали да се разтворят. Приготвен е пътят към това. Той започва с факта, че нови усещания се надигат в нас. Те ни питат: искате ли да запазите вашите преценки или сте готови да отстъпите настрана, за да може нещо по-дълбоко да се запали във вас?
Ние сме свободни в нашето решение, защото любовта без свобода не може да съществува. Ако искаме да продължим да се движим в света на илюзиите, ние разпъваме Светлината на кръста. Дори илюзиите се нуждаят от творческа светлина. Те я използват. От тази гледна точка и светлината чака спасение. Но нищо не може да бъде принудено. „Планът на спасението“ се състои от нас, събуждащи се от съня. Всяка готовност да се откажем от мислите си за разделение и да оставим цялото в нас да се възпламени, ще бъде радостно използвано от Светия Дух, обновителя на живота. Той пречиства разума ни, като разкрива нашата истинска идентичност. Светлината на първоначалния източник тогава ще изпълни нашето съзнание. Ние ще видим света по различен начин. Ще видим как Светлината действа навсякъде. Светлината вижда себе си чрез нас. Светът се изживява по нов начин чрез нас.
