Законът на кармата може да бъде по-простичко преведен като закон за причината и следствието. Принципът му се изразява в това, че всяко действие поражда резултат, който е в съгласие с присъщото качество на първоначалното действие. В будистките учения законът на кармата се свързва с вярата в прераждането и колелото на живота и смъртта. В тази статия ще си позволим да погледнем непредубедено към актуалната действителност на закона на кармата в ежедневието ни. Във връзка с това възниква въпросът: възможно ли е човешкото същество да се издигне над този закон и да навлезе в напълно различен порядък?
Като отправна точка можем да приемем това, че законът за причината и следствието е най-очевиден в своите проявления в природата. Всяка възникваща в природата сила има неотменим ефект, съответстващ на собствените ѝ закони. При трезво наблюдение на механизмите на закона за причината и следствието в природата в него не могат да бъдат разграничени добра и лоша част. Това, което се вижда, е само фактическото разгръщане на взаимодействието на градивните и разрушителните сили. Тези сили имат влияние, простиращо се например от планетарните светове на макрокосмоса до клетъчния свят на човешкото тяло. Освен тях внимателният наблюдател би могъл да долови и трета сила в природата, която може да бъде определена като божествена хармония или порядък. Този всеобхватен божествен порядък е онова, което позволява на познатия ни живот да се изяви в още по-сложни и фини форми.
Законът за причината и следствието е вкоренен в логиката на нашите мисли
Освен проявен в природата принципът на закона за причината и следствието е вкоренен и в логиката на човешките мисли. Може да се каже, че видимият външен порядък, възприеман като причина и следствие, е оформил в дълбочина нашият начин на мислене. Всеки може да потвърди сам за себе си, че обикновеното човешко мислене следва праволинейните черти на този принцип. Затова можем да заявим, че е дълбоко вкоренен несъзнателно в механизмите на съзнанието ни, подобно на концепцията за миналото, движещо се през настоящето към бъдещето.
Външно погледнато ние, като човешки създания, сме непрестанно поставяни в нови ситуации, на които следва да откликнем. И реагираме на тези предизвикателства в съответствие с придобитите си знания и преживявания, които също биха могли да бъдат наречени натрупано минало. Тази реакция, произтичаща от собственото ни минало, поражда действието в настоящето и като резултат оформя бъдещето. Следователно е естествено, че това бъдеще е пряко свързано с миналото ни и е в съответствие с качеството на собствените ни натрупани преживявания и състоянието ни на съществуване. Описания процес на справяне с външните предизвикателства, който на практическо ниво е безспорно добър и необходим, обикновено прилагаме също и във вътрешния си живот – животът на душата. Прилагаме принцип от света на време-пространството към едно потенциално безкрайно същество.
Ние срещаме възникващите вътре в нас предизвикателства и сили – емоции, желания, страхове и така нататък – с натрупаните си знания и преживявания, с нашето малко минало. Строейки върху основата на миналото, ние се опитваме да преодолеем, манипулираме или насочим тези аспекти на тъй наречения вътрешен живот. По този начин се обвързваме с времето и със закона на кармата и продължаваме да плетем нишката му в това, което сме.
Достатъчно лесно е да се види, че влияем на вътрешния си свят чрез натрупаното минало. Това, което може да не е толкова очевидно, е, че основата, от която изхождаме в този процес, не претърпява никаква значителна промяна. Натрупаните знания могат да се увеличат, придобитият опит под формата на памет може леко да се разшири, но в крайна сметка истинската природа на действията ни си остава същата. Остава същият механизъм на натрупване, парче по парче, на обърканост, на съзнателни и несъзнателни намерения, който се пренася в бъдещето и се опитва да окаже влияние върху самия себе си.
Това, което е описано тук като минало, е преди всичко това, което сме и от което живеем. Това е в края на краищата онова, което наричаме „аз“ и „мое“. Това включва моите спомени, моите преживявания, моите вярвания, моите разбирания, моя път, моите желания, моите проблеми, моето удоволствие, моята скръб, моите притежания, моите постижения. Това е движението на Аза – на миналото – което стои в основата на Закона за причината и следствието, Закона на кармата.
Възможно ли е да посрещнем настоящето свободни от миналото?
Ако вникнем в този факт – чрез чисто наблюдение – става ясно, че краят на кармата стои в края на Аза, на егото. Краят на кармата на човека е свързан с настоящето, което не е резултат от миналото, а е свободно от миналото. От това разбиране веднага възниква следният въпрос: Възможно ли е да посрещнем настоящето свободни от миналото? Свободни от презумпции, концепции, заключения, преценки и сравнения? Възможно ли е да бъдем съзнателни за настоящия момент, без да искаме да му даваме определена посока? Защото всяка насока е проекция на себето, част е от миналото, част от определянето на Аза. Това състояние, на осъзнатост без да се упражнява избор, е в основата си не нещо друго, а вратата към себепознанието.
В себепознанието всички намерения, всички страхове, всички желания трябва да бъдат разкрити в съзнанието на човек чрез чистото възприятие на това, „което е“. Да позволим състоянието на човек да бъде проявено по този начин е безсловесното признание на това, „което е“, към Бог. Въпреки че в действителност човешкото състояние не е скрито, човек трябва да види простата истина на онова, „което е“ заедно с Бога, за да се прекрати фундаменталното разделение между Бог и човек. Якоб Бьоме го описва така: „Когато си тих, ти си това, което Бог е бил преди да бъде природа и същество, от които е създал твоите природа и същество. Така ти виждаш и чуваш с това, с което Бог е чувал и виждал, преди да започнеш сам да чуваш, да виждаш и да искаш“. В този процес на себепознание я има и подкрепата от личности или групи, които поради своето вътрешно състояние са способни да помогнат.
Непредубедено наблюдение
При непредубеденото наблюдение съзнанието винаги е свободно от миналото. При наблюдението си то не се позовава вътрешно на това, което е било. Но е внимаващо и питащо и затова си позволява вникване в настоящето. Само в този процес на постоянно умиране за миналото – с любов и самопознание – може да се стигне до нещо съвсем ново в главата и сърцето, от което да възникне ново действие.
Човешкото същество в основата си е божествено творческо поле. Въпреки това ние обикновено живеем в състояние, при което егото, Азът, действа като създател в това творческо поле. По този начин Азът непрекъснато пресъздава собственото си ограничено същество, което е от миналото, което е от времето. Волята на Аза е това, което поражда тази форма на творение. Така описаният процес в човешкото съзнание е причината за фундаменталното привързване на човека към Закона за причината и следствието, Закона на кармата.
Чрез самопознание в чиста осъзнатост се отваря пространство на тишина, пространство на възприемчивост към всеобхватния порядък на божественото творение. Когато умът и сърцето на човек се отворят по този начин, невъзпрепятствани от механизмите на миналото, божественият порядък, божествената воля, може да сияе още по-навътре в светилището на главата и оттам постоянно да навлиза в цялата ни система и цялата ни жизнена сфера.
Описаният процес е сравним с разцъфването на роза в едно място на тишина, на „несъществуване“. Творението е разкриване, независещо от времето и пространството на нашия природен порядък, така че да може да възникне ново съзнание, свободно от добро и зло, свободно от Аза. Тогава божественият порядък докосва още по-дълбоки аспекти на човешкото същество, аспекти, които са стоели затворени преди. Поради описаната фундаментална промяна в човека, ние започваме да живеем от това поле от божествен порядък и да участваме в хода на божественото творение. Следователно по същия начин излизаме от стария порядък, диктуван от кармата. В течение на този процес на трансформация веригите на кармата се разтварят.
