За да бъде процесът на оздравяване проведен по възможно най-добрия начин, е необходимо да оставим активното желание за изцеление да умре. Това твърдение вероятно е провокативно. Но нека се опитаме да разберем дали е истина, или не, като разгледаме психологията на изцелението.
Когато сме много болни, може да възникне силно желание за оздравяване и възстановяване. Възможно е също така да осъзнаем ценността на това да бъдем живи. И в отговор на болестта най-често не желаем нищо повече от едно състояние на добро здраве, което помним от миналото.
Защо е полезно да оставим активното желание за изцеление да умре? Е, въпросът, който първо трябва да зададем, е дали физическото или психическото излекуване се повлиява от човешката воля, или дали силното ни желание за възстановяване не ни прави всъщност невъзприемчиви за финия ход на лечебния порцес. Изисква ли се активността на нашата мисъл и воля, за да оздравеем? Какъв е произходът на холистичния процес на изцеление, баланс и възстановяване на хармонията?
В един момент съществува дисбаланс в областта на тялото или душата (психиката), нарушение в подреденото състояние на системата тяло-душа – болест. Външните поводи за такова разстройство могат да бъдат например бавно или внезапно отравяне на тялото, или наранявания, причинени от инциденти. Вътрешните причини могат да са психологически, причинени от текущата житейска ситуация или от минали събития, които в днешно време се проявават като заболяване на физическото тяло. Но на пръв поглед външни причини – като инциденти – може също така да са били несъзнателно провокирани от психологически обстоятелства.
Какво е отношението ни към разстройството на нашето здраве?
И сега да предположим, че е настъпило смущение. Каква е нашата вътрешна връзка с това разстройство? Тук всъщност има три възможности.
Една от тях е да се страхуваме дълбоко от болестта. Това може да ни накара да я осъдим, да я отхвърлим и отчаяно да търсим причинители и обяснения за нея. Следва желание за изцеление или копнеж по изгубеното здраве. Но всички тези реакции са просто съпротива срещу материално-енергийния факт на заболяването.
Втората възможност е да сме безразлични към болестта, да я игнорираме, отричаме или я тривиализираме. Това също е форма на съпротива срещу материално-енергийния факт на заболяването. В случаи на леки заболявания обаче може и да бъде придружено от изчезване на болестта.
Третата възможност е да я наблюдаваме, както всеки друг аспект в себе си, с чисто осъзнаване. Това означава да проявяваме любящо внимание към импулсите на тялото и душата, без да искаме да даваме насоки на резултата от самата болест. Подобно осъзнаване, тъй като е безпристрастно, е лишено от желанието за изцеление. Такова осъзнаване обаче разпознава без да осъжда, когато подобно желание се издига в мисълта, формулира се и се активизира.
Откъде произхождат изцелителните процеси?
Изцелението се издига в индивида от всеобхватното поле на универсалната хармония и любов. Не е необходимо желанието ни за това, за да се осъществи оздравяването; по-скоро се изисква липсата ни на съпротива спрямо този безличен, динамичен порядък на цялото.
За да разпознаем отново и отново какво означава прекратяването на съпротивата, е необходим опростен ум, който в своето проникновение не прави нищо друго, освен да осъзнава цялото движение на това, което е. В това състояние вътрешните лечебни процеси не само протичат необезпокоявано, но и несъзнатото може да бъде излято в осъзнаването. Тогава интуитивното разбиране и импулси, свързани с външните причини за заболяване, могат да осъществят комуникация. И от това може да възникне интелигентното действие.
Осъзнаване без осъждане означава да оставим да умре авторитета на личната интерпретация, а следователно и желанието. Азът се отдава на чистото, неизкривено съзнание. Защото именно егото създава около простия факт на болестта желанието, идеята, образа на изцелението, които не съдържат в себе си нито действителност, нито истина. В това състояние на желание съзнанието става нечувствително към факта, че механизмът на изцеление вече е започнал със самото начало на разстройството.
Отдаване на осъзнаването
Простото осъзнаване не означава „аз възприемам“. Означава, че се оставям на осъзнаването. Съществува осъзнаване на страха. Осъзнава се безразличието. Осъзнава се реакцията от страха, от която възниква желанието за изцеление. Осъзнава се объркването. Осъзнава се дезориентацията. Осъзнава се желанието да се знае. Осъзнава се желанието за истина. На това осъзнаване се отдава личното Аз, което винаги разваля естествения безкористен импулс за изцеление. Истината е, че тези безкористни импулси носят собствената си сила на проявление и разгръщат собствената си динамика, освободена от Аза, носена от цялостта. Истина е също, че тези импулси многократно се абсорбират и отклоняват от Себето и следователно не могат да дадат плод.
Следователно загадката на духовния аспект на изцелението е същата като тази на вътрешното духовно освобождение: пълното пускане на волята на себето и произтичащата от това възприемчивост и проницаемост на човешкия дух за свещения порядък.
Рамана Махарши го казва по следния начин: „Другият начин е да убиеш егото, като напълно се покориш на Господ, разпознавайки безпомощността си и винаги казвайки: „Не аз, а ти, Господи!“, Отказвайки се от всяка мисъл за „Аз” и „мое“, оставяйки изцяло на Господ да направи с нас това, което иска. Посвещаването на Бога не е завършено, докато поклонникът иска това и онова от Него. Истинската отдаденост е любовта към Бога заради самата любов и нищо друго, дори и без желание за освобождение.“
Краят на емоционалната дисхармония
Не на последно място искаме да говорим конкретно за вътрешните наранявания и „болести“ на душата. Обикновеният ум вярва, че трябва да осъзнае причината за тези дисхармонични, емоционални състояния, за да могат те да се разтворят. Но това всъщност не е вярно. Всяка предполагаема причина, която умът идентифицира, е само резултат от друга причина. Вярването, че човек разбира проблема, като посочи една от причините, възниква в едно себе, което иска бързо и лесно обяснение, за да намери покой.
Краят на емоционалната дисхармония не е в откриването на предполагаема външна причина или обяснение. Тя се крие в безграничното осъзнаване на самата емоция, което нито иска емоцията да изчезне, нито тя да остане. Такова осъзнаване на емоцията е да гледаме с очите на вечността, вместо да гледаме с очите на опита или знанието и по този начин на времето. Нека навлезем за кратко малко по-дълбоко в това, за да го изясним.
Обикновеният ум само косвено осъзнава емоцията, тоест чрез съдържанието на своето мислене. Той мисли например за минали, евентуално инцидентни събития, които след това изглежда стимулират определена емоция, такава, която обаче латентно винаги е била там. След това има една плоскост, която осъзнава емоцията, но веднага иска да я обясни и класифицира чрез мисленето. Всяко обяснение обаче е израз на временното. А тогава в нас има и плоскост, която вижда само качеството на емоцията. Тя разглежда качеството на силата на емоцията, без мисли, без асоциации със събития и спомени от миналото. Тъй като този поглед е свободен от миналото и без очакванията за бъдещето, той е свободен от времето. Това е поглед от цялото в настоящето. В този процес на наблюдение се извършва изливане на това, което преди това е било в подсъзнанието. Защото вече няма никаква съпротива, която да се противопостави на това естествено, оздравително изпразване на подсъзнанието. Когато този процес се осъществи, той може да върви ръка за ръка с пълната трансформация на „това, което е“.
Всеобхватен порядък и хармония
Фактът на физическото и емоционално изцеление е доказателство за принципа на един безличен, всеобхватен порядък и хармония. Защото изцелението е повторното проявление на този порядък и хармония в част от цялото. Фактът на болестта, от друга страна, е доказателство не за възможността за нарушаване на всепроникващото поле на свещения порядък и хармония, а за възможността за отделяне от това поле на определено ниво. Тук важи херметичният принцип: както в голямото, така и в малкото. Както горе, така и долу. Защото колективното състояние на човечеството може да се сравни с това на човек, страдащ от дисхармония в душата си (психиката си).
Вътрешното умиране, в смисъла на умиране по отношение на миналото, е умиране на съпротивата спрямо чистата жизненост на вечното сега. Това е смъртта на съпротивата спрямо повторното проявление на универсалния, всеобхватен порядък и хармония. И един динамичен аспект на този универсален порядък, наред с останалото, е изцелението.
