Текстовете, приписвани на книжовника Хермес Трисмегист, са създадени преди около 2000 години в Александрия. В продължение на почти 1000 години, тези текстове са непознати за Западния свят, но са частично възстановени по време на Ренесанса, благодарение на Козимо де Медичи и Марсилио Фичино.
Всъщност тези текстове са свидетелство от много по-стара езотерична традиция, свързана с древните гръцки и египетски мистерии. Самото име на Хермес Трисмегист често е асоциирано с египетския бог Тот.
Съвременната идея за херметичната мъдрост е като за нещо странно и необичайно. Въпреки това едно такова учение има доста за казване по отношение на човешкото същество в цялост. Основната му задача е да стимулира нашето заспало висше съзнание, същото съзнание, което ще направлява стъпките ни към освобождаващата духовна пътека.
За да се приближим към това учение, бихме искали да установим връзката между ученията в херметическите текстове и тези на дзен будизма, с цел да покажем, че основите на живота и мъдростта не познават географски граници.
Дзен будизмът възниква в Китай и добива сила и изява в Япония, прониквайки дълбоко в културата на целия Далечен Изток, а постепенно навлиза и в Запада, от началото на 20-ти век насам. Основната цел на дзен последователите е да постигнат сатори, което трябва да е било преживяването, през което е преминал Гаутама Буда при просветлението си. Всичко, написано за сатори, затвърждава положението му на нещо необяснимо, неописуемо, неразбираемо, или с други думи можем да кажем, че то не може да бъде дефинирано.
Затова онези, които са заинтересувани да научат повече за сатори посредством инструментариума на лекциите и беседите, могат да разчитат само на свидетелствата на дзен майсторите, които са проявили склонност да говорят за собствените си опитности. Едно от тези свидетелства може да бъде намерено в книгата „Духът на дзен“ от Алън Уотс:
„Когато се огледах наоколо, нагоре и надолу, цялата вселена, с множеството ѝ обекти за осезание, изглеждаше напълно различна; всичко, което някога е било отблъскващо, заедно с невежеството и страстите, сега се появи като естествен поток на най-дълбоката ми природа, която остана в самата себе си светла, истинна и открита.”
Това описание ни показва, че сатори е опитността, представяща на търсещия „по-дълбоката му природа“, което някои будистки традиции наричат буда-природа: онова, което остава постоянно, насред неспирния поток на съществуването.
Хермес, пейзаж и де-пейзаж
За Хермес Трисмегист, познат още като „трижди великия“, за нас не е от значение да знаем дали е бил един, дали представлява няколко посланика, или просто вечния прототип на „Битието, такова, каквото е“, което сме на път и ние да станем. Фактът е, че Корпус Херметикум, Табула Смарагдина и Призивът на душата – нему приписвани трудове, са оцелели във времето и пространството, преминали през безброй интерпретации и накрая наистина докоснаха нашите глави и сърца, пробуждайки спомена за истинската ни Същност.
„Каквото горе, такова и долу.
Каквото вътре, такова и вън.
Каквото в голямото, такова и в малкото.“
Езикът се използва за изразяване, но също така може да затваря в ограничаващи представи. Той е двуостър меч, който може както да освобождава дълбоки идеи, така и да ги държи в плен, втвърдявайки ги завинаги.
Относно свещените текстове на всички времена, можем да кажем, че нашите тълкувания приличат на опитностите на млад монах по време на неговото ученичество. Според дзен традицията: за младия монах, който започва учението си, планините са планини, дърветата са дървета и хората са хора. После планините престават да бъдат планини, дърветата престават да бъдат дървета, и хората престават да бъдат хора. Когато той постигне сатори, планините отново са планини, дърветата отново дървета и хората отново хора. Това ни изяснява така нареченото духовно съзнание, което в същността си показва реалността на нещата такива, каквито са.
Много хора, които са се докосвали до херметичните текстове, необмислено са считали, че могат да им бъдат полезни за овладяване и придобиване на пространствено-времево познание, свързано с космоса, макрокосмоса и микрокосмоса. Но това не е било никога тяхното предназначение, което действително е освобождението на човешкото съзнание от илюзиите. Придобиването на знания няма да ни доведе до такова освобождение.
Табула Смарагдина например свързва това, което е „горе“, с това, което е „долу“, показвайки единството на всички изяви. Въпреки това, следвайки съмнителни мистични тълкувания на текстовете, ние продължаваме да противопоставяме високото и ниското, вътрешното и външното, голямото и малкото. С високомерния си прочит можем дори да се изгубим в надценяване на егото. При „свързването“ ни по негативен начин с божественото може да се почувстваме велики и да заживеем възвишен вътрешен живот „там горе“ и „там вътре“, и да оставим външния свят да бъде „малък“ и „низък“. Или може да се уповаваме на мазохистични мистификации, изпълнени с предразсъдъци, наследени от неуравновесени религиозни традиции, подценяващи човешкото ни състояние (ние сме „малките“, ние сме „тук долу“ и винаги „отвън“). Нищо не би могло да бъде по-грешно!
Ако си позволим да бъдем докоснати от херметичното учение без разсъждения, чувства или други реакции, базирани на културата на страната ни или на времето, ще осъзнаем, че предупреждението на Хермес е съвсем ясно, без сравнения, празни приказки или метафори. Той изтъква следното:
Няма значение дали е горе, долу, вътре, вън, голямо или малко. Това, което има значение, е Цялото и неговата/наша същност.
Текстът ни посочва, че божественото, Абсолютното Битие, напълно разрушава ограниченията, които ни втвърдяват и ни държат в плен, създавайки призми, изкривяващи Абсолютната Истина. То ни премахва от пейзажа! По този начин, без контекст, предварително натрупана култура или някакви придобити знания, преставаме да бъдем търсещи и започваме просто да бъдем.
Тогава можем да видим, че задълбоченото разбиране на учението на Хермес ни води (като сатори) към „навлизането“ в действителната ни природа, която остава „светла, истинна и открита“, дори пред очевидната непостоянност на всичко. Светла, защото изпълва вътрешния ни взор и се откроява непобедимо сред всички обекти на нашите мисли. Истинна, понеже не ни достига посредством мостове от льжливи думи, а по-скоро разрушава всички мостове, които свързват парчетата на същността ни, водейки ни към разбирането, че цялостността на съществуването е едно с Истината. Открита, защото насочвайки взора си в него, можем да видим всичко, което съществува, тъй като неговата реалност не замъглява реалността на никое друго същество.
Когато осъзнаем, че пространствено-времевото ни местонахождение е просто поява, ще разберем, че равенство или симетрия може да има само произтичащи от вечността, същността и единството с Цялото.
Няма повече да се вълнуваме относно представите ни колко далеч се простира божественото и колко далеч отиваме ние. Все пак, когато стигнем до това състояние, ние отново ставаме Едно с божественото!