Не се раждаме по собствена воля. Получили сме този живот, а заедно с него и краен срок, който не се определя от нас. Растем, живеем и вършим нещата, които всеки обичайно прави: създаваме семейство, работим, плащаме сметки, занимаваме се с хобитата си, остаряваме.
Времето тече и животът си отминава. Живеем в свят на постоянна промяна, на преходност, в който се променяме дори без да го желаем, най-малкото поради белезите от хода на времето върху нас. Личността, която сме били като дете, като зрял и като вече възрастен човек, е съставена от много различия в ценностите, световъзприемането, съзнанието.
И въпреки че сме заседнали в този отрязък от време, сме осъществили някои лични промени. Учим се, успяваме да променим определени свои навици (стремим се да бъдем по-здрави, по-продуктивни на работа, по-образовани), но не можем да се освободим от фундаменталното си ограничение: това на егоцентричното съзнание, което гледа на света от една перспектива, която е разграничена от цялото.
Егоцентричното ни съзнание не изчезва, когато го разширим чрез идентифициране и с онези, които са ни скъпи. Можем да съчувстваме на животните, на планетата; можем да разпрострем личното си его до едно семейно его, което възприема членовете на семейството си като най-важното нещо и се опитва да ги защити; дори можем да разширим съзнанието си така, че егото ни да включва и държавата, което евентуално може да го противопостави на други държави. Но колкото и да раздуваме съзнанието си към по-големи групи, в основата си оставаме егоцентрични същества, което се вижда в момента, в който сме конфронтирани с нещо, когато някой ни настъпи и реагираме, готови да отвърнем по същия начин, да атакуваме, или да побегнем, ако сме се уплашили.
Въпреки всичко повечето хора изглежда се задоволяват с живота си, позволявайки на пътеката на времето да ги води без да си задават много въпроси – защо животът е такъв, какво се очаква от нас и кои наистина сме ние.
Други се чувстват като Бил Мъри във филма „Омагьосан ден“ (1993), където той играе репортер, който по неясни причини е заседнал в един и същ ден и непрестанно го повтаря – денят, когато прави репортаж за традиционен фестивал в града, включващ и предпполагаема прогноза за времето, направена от мармот. В историята репортерът се буди всяка сутрин във все същия ден, в който всичко се преповтаря и го измъчва.
Има хора, които също като репортера усещат безпокойство с хода на дните, сякаш са в „дежа вю“ капан, и се заемат с това да намерят по-широк смисъл на живота си. Такива хора са душѝ, узрели във въртенето на Колелото на Живота и Смъртта, известно в Индия като Колелото на Самсара, като целта на житейските му опитности е да си спомним, че в съществото ни съществува и по-дълбоко съзнание: съзнание, което не е его-центрирано, което произлиза от Цялото и е безкрайно – и в което можем да се потопим напълно.
Това съзнание е свързано с дъха на пълноценния живот. Чрез разпознаването му вътре в нас можем да разбулим истинския смисъл на живота си. Това е задачата, която имаме като пътници в това пътуване. Всички сме „пътници“ или „пътешественици“ в едно пътуване; и чрез историите във филмите или книгите сме чували за това много пъти. В традиционните общности, недокоснати от така нареченото съвремие, по-възрастните много често разказват как ние всички сме на пътешествие, за което сме почти напълно неосъзнати, въпреки всеобхватната му и решителна важност.
От тази гледна точка можем да разберем настъпилите промени в перспективата на репортера, след като открива, че е заседнал в един повтарящ се цикъл. В първите „повторени дни“ реакцията му е на отричане и раздразнение: идеята да стои за неопределено време в града на тази възпоменателна дата и на работата, която всъщност мрази, е ужасяваща. Но когато героят осъзнава, че може да се възползва от ситуацията, поведението му затвърждава арогантния и егоцентричен образ, представен на зрителя в началото на филма: сега той вече е хитър спекулант, който събира информация за настоящия ден, за да я използва в своя полза при следващото повторение. И станал вече много добър в това, той използва умението си, за да покори една жена, за която е почувствал, че е любовта на живота му. Ала уменията му, придобити чрез преструвки и егоизъм, се оказват неспособни да му помогнат в това начинание. Резултатът е чувство на безсилие и от този момент нататък то обхваща целия му живот. Обзет от отегчение и страдание, той опитва няколко пъти да се самоубие, но винаги се събужда пак в същата хотелска стая, в 6 часа сутринта, със все същото отвращение.
В историята от филма ни е показано пътешествието на човешкото същество в търсене на смисъла на живота. Ние се събуждаме за това търсене, когато осъзнаем фундаменталната празнота в отминаването на времето, когато напълно почувстваме, че всъщност „няма нищо ново под слънцето“. Като че ли всичко винаги се повтаря и това повторение ни отвращава. Но с новопридобитата си способност да наблюдаваме ние сме изкушени да станем господари на времето и пред лицето на предвидимостта на света смятаме, че сме намерили ключа към мъдростта – същият ключ, който би отворил вратата на затвора на времето. Това обаче е грешка. Всъщност ние само предусещаме съществуването на нещо велико, толкова велико, че би било способно да запълни празнотата на повтарящия се цикъл, но тъй като процесът на трансформация на съзнанието не е бил доведен докрай, все още нашето егоцентрично съзнание е онова, което направлява действията ни, и с него се приближаваме до това „велико нещо“с увереността, че ще го завладеем. И когато очакванията ни бъдат сломени, ние осъзнаваме, че нищо не се е променило наистина: оставаме си затворници на времето.
И чак тогава, ако копнежът ни е искрен толкова, колкото силна беше страстта на протагониста в нашата история, способността ни за наблюдение се издига до нови хоризонти, и се изправяме пред времето без неспокойствие или очаквания. Също като репортера се убеждаваме, че действията, произтичащи от егото, не могат да ни помогнат да уловим смисъла на живота и навлизаме в едно състояние на неакцентиране върху себе си, което изчиства погледа и разтваря илюзиите за самите нас и за света.
Свикнали сме да гледаме и виждаме всичко отвън и сме започнали да вярваме, че промяната може да се случи само отвън навътре, но както е казал Ганди „Необходимо е ние да бъдем промяната, която искаме да видим в света“. Фундаментална и истинска промяна в съзнанието се случва само от този център на съзнанието, който нито произхожда от егото, нито зависи от непостоянството на нещата. От момента, в който тази частица е оживена, възниква едно ново разбиране, едно съзнание, което ни издига от това да бъдем затворници на времето до това да станем свободни и съзнаващи себе си, и същевременно усещащи единството си с всичко и всички – както се случи и с репортера от „Омагьосан ден“.
