В света винаги е имало благородни души-воини, рицарски сърца. Нашето време е изпълнено с куп борби за възстановяване на „реда и справедливостта“. Днешното общество възлага на младите поколения сериозни отговорности: екологични, социални, хуманитарни, а вече и здравни. Отговорността се превръща във вина. Рицарските сърца, винаги служещи, пълни с енергия, са въвличани в кауза след кауза. Виждаме ги като активисти за климата, демонстранти за или против една или друга петиция, или пълни с ревност политически ангажирани фигури, заели се да „променят системата отвътре“. Много често, за съжаление, голямата индустриална машина, чрез хилядите си медийни усти, предлага на благородните души само една скромна възможност да поправят вредите, които самата тя постоянно причинява. Така човешкото рицарство, съществуващо във всички времена и места, се разпилява в донкихотовски битки, в които вятърните мелници се оказват вятърни мелници.
„Как се осмелявате да кажете такова нещо? Не е ли от съществено значение да се спаси планетата? Вие мислите само за себе си!“
Целта на тази статия е да ни напомни, че душата, благородна и борбена, е една вечна реалност за човечеството. Но конете се намират на пасището или под капаците на колите, мечовете са в ножницата, щитовете са изчезнали… накратко… защо все още трябва да говорим за рицарство? То е прекратено и няма връщане назад, както е казано в сборника с фрагменти „Хагакуре“ („Скрит в листата“) от Джочо (Цунетомо) Ямамото:
„Казват, че това, което се нарича дух на една епоха, е нещо, към което човек не може да се върне. И ако този дух постепенно се разсейва, това означава, че светът е към своя край. Така че дори да искате да промените света и да се върнете към духа отпреди сто или повече години, не можете. Ето защо трябва да извлечете максимума от всяко едно поколение.“
За да не се изгубим в романтична мечтателност, е важно да разберем, че става дума за „души-воини“, а не просто за мускулести герои. Говорим за рицарство, защото Рудолф Щайнер каза в началото на ХХ век: „Това, което ни липсва, е рицарството на Граала“. Той спомена това в отговор на проблемите, които видя да се очертават в материалистичното развитие на съвременното общество. Той предвиди катаклизмите, които ще настъпят в резултат на отприщването на силите на електричеството, атомната енергия и „механизацията“ на света. Подобно на други, изразили го по различни начини през миналия век, Щайнер разглеждаше пътя на цивилизацията като фронтална атака срещу човешките душа и дух и същевременно като болезнено самонараняване, от което всеки трябва да излезе победител. Ето защо, когато говорим за рицарство, ние не проектираме някакъв образ от материалното минало, а търсим вечните корени, които вдъхновяват правилните действия, които следва да бъдат предприети.
Рицарство е воденето на борба в смисъла на динамично действие и с идеята за служене. Граалът е чашата, в която символично се събира кръвта на Христос. Той е и магически камък, който излъчва от центъра на Кръглата маса като резервоар на сила, котел, в който се потапят дванадесетте рицари, които го заобикалят. Рицарството на Граала, казано на съвременен език, би било кръг от динамични хора, които служат и генерират сила. Ако оставим определението така, всеки директор на компания, капитан на футболен отбор или председател на асоциация в крайна сметка би си казал: „Ей, значи и ние сме рицари на Граала!“. Затова нека направим още една стъпка.
Митовете са като инструкции, опростени схеми, които ни показват една необикновена реалност. Рицарите на Граала се събират около една кръгла маса, на която са били поканени да седнат след признанието на службата им и техните качества. Местата не са безкрайно много. Те са дванадесет – число, което символизира динамичното единство. Това е разрешаването на конфликта между индивида (1) и другия (2) чрез създаването на един нов и братски живот (1+2=3). Необходими са поне три елемента, за да се постигне геометрична форма, която надхвърля плоското противопоставяне на две точки. В „Пърсивал“ на Волфрам фон Ешенбах дори виждаме всеки рицар да седи със своята дама до себе си. Те са обединени като тяло (рицарят, себето) и душа (дамата) и споделят с останалите членове на масата Духа, единородния Божи Син във всичко, Христос, излъчващ от чашата на Граала. На Кръглата маса има крал, но той е на същото разстояние от централната чаша като останалите членове. Следователно той няма привилегировани отношения с Духа. Рицарите са „равни“ пред истинския Господар, който не е от този свят.
И пак Рудолф Щайнер посочва, че ценностите на Френската революция, т.е. Свободата, Равенството и Братството, са свързани с Кръглата маса. Това са добродетели на съзнанието, които трябва да бъдат извоювани, подобно на рицарството. Подвеждащо и пагубно е да се смята, че това са вродени дарби, които се прилагат систематично в социалния и политическия свят. Кръглата маса е духовно плато, на което са се издигнали рицарите. На тази висота те създават братство, в което се разпознават в една и съща борба. Те се уважават взаимно в равнопоставеността на местата си като служители на Духа, който оживява всичко. В топлината на това братство те познават онова, което традицията нарича свобода на Божиите деца. Те вече не са скитащи. Странстващият рицар търси господар или дама, на които да служи. Той не може да живее за себе си. Самотното му скитане не е свобода, а стерилен затвор, отчуждение. Това е така не само защото е сам, а преди всичко защото няма достъп до Духа, не споделя съзнателно източника на живота, централния и общ корен на Кръглата маса. Граалът пресече пътя на рицаря, но ако той не е готов, не го вижда и продължава да го търси. Скитането приключва, когато Граалът е разпознат от вътрешното зрение. Рицарят повече не търси, той възприема реалността и знае, че принадлежи към кохерентната вселена на Граала. Той е освободен от своето невежество. Такава е неговата свобода.
Това са хубави думи, но какво общо имат те с началото на статията, с въпроса за действието на благородните души в света? Фрагментация, разделение, разпиляване са термини, които чудесно характеризират състоянието на нашето съзнание. Ние сме буквално „пикселизирани“ от личните си проблеми и това е така още от зората на времето, но към това се прибавят и масивите информация, с които ни заливат медиите чрез всички възможни връзки. Така човешкият организъм, това чудо на химическата и електромагнитната изкусност, със сензорен мозък, с мистериозно тупкащо сърце,… това космическо телесно царство, за което ние отговаряме, е образ на земята, която ни носи. С всеки изминал ден ние посяваме в нея все повече безпорядък и замърсяване. Дори когато се опитваме да подобрим нещата, често в крайна сметка засилваме този хаос, защото действията ни все още са твърде ограничени, частични, без дългосрочна перспектива, … прибързани. Подобно на Пърсивал, ние сме рицари с оръжие в ръката в деня на Петдесетница. В стремлението на една трескава авантюра забравяме какво търсим. Едни селяни виждат Пърсивал и му напомнят, че Петдесетница е ден без оръжия, ден на примирие и почивка; пауза в обичайния ход на дейностите, за да се служи на Господ, Източникът на целия подреден живот. И тогава рицарят осъзнава, че е странствал пет години в търсене на Граала, но се е изгубил в криволиците на собствения си живот дотам, че да забрави целта на своето търсене и дори самия Бог, на когото се е посветил да служи. Изпратен на мисия, той е станал глух и сляп за нейния замисъл. Затова Пърсивал е пратен в гората, където живее неговият чичо отшелник, който го приема и го откъсва от обикновения му живот. В това време на уединение отшелникът просвещава рицаря в благородството на неговия произход и му предоставя една тайна молитва: замисълът на мисията. Така Пърсивал отново се отправя към Граала, въоръжен с познание.
Що се отнася до нас, изглежда е необходимо да спрем радикално своите занимания, за да преоткрием първоначалния звук на „вътрешната гора“. Това започва с осъзнаване на постоянната врява на мисленето и разбиране, че именно този умствен и емоционален хаос, който проектираме в отношенията си със света и с другите, формира „обществото“. Това е първият акт в рицарството на Граала – осъзнаването на активното ежедневно участие в световния безпорядък. Чрез този внимателен поглед към себе си човек може да започне да различава тихия порядък на съзнанието от паразитния шум. Човек може да премине пряко през така наречените удобства и развлечения, които притъпяват фините органи на душата. Това е фазата на „отшелника“, в която той се превръща в приятел на простотата, в наследник на просторната празнота, която са ни завещали Диоген Циника, катарите и тамплиерите. Така човек открива чрез собствения си вътрешен опит, като идентифицира лицемерието на конформизма, какви биха могли да бъдат Хармонията и Справедливостта. В този момент става необходимо да се намерят „братя по оръжие“, за да се сформира Кръгла маса, която на днешния език би могла да се нарече група или по-точно силов Кръг. Такава група, обединена в искрено и динамично търсене на истината, генерира сила на съзнанието и познанието, която може да се изяви в една колективна промяна на начина на живот, но не в мащабите на цялата планета, а в тези на самата група, която след това оказва неуловимо влияние върху начина на живот на всички.
На тази основа,тези силови кръгове наистина могат да формират „рицарство“, в смисъл че са хранилища на съзнание и сила, които черпят своя извор от тихия порядък на душата, вътрешната цитадела, неприкосновения замък на Граала. От това съзнание естествено произтича един жизнен порядък, който уважава другите хора и космоса. И мъжът, и жената се превръщат в рицари, в души, които водят конете си (телата си) в първоначално предвидената посока, а не в заспали ездачи, каквито са били до този момент, които се грижат само за стомаха си.
Формирането на такива кръгове ще се извършва по много начини и под много имена, но това няма значение, тъй като рицарството е братство, което се намира отвъд времето и пространството. То просто очаква кандидати, които са готови да се учат и да служат, за да се превърнат в добре подготвени в Царското изкуство хора: рицари. Но за да започне, човек трябва да се откаже от сънливостта на обикновеното съзнание, трябва да се пробуди:
„Тук говорим най-вече на онези, които са млади и все още разполагат с целия живот пред себе си. И им повтаряме, в случай че все още не са разбрали: разкъсайте връзките, с които сте оковани от раждането си. Откажете се от навиците на този паднал порядък. Помислете за призванието си като Божие дете. Няма да бъдете богати и ще живеете бедно в очите на жителите на града Базалт, но ще бъдете много богати, приказно богати, като жители в града на Христос. Необходими са работници, които имат смелостта да разкъсат илюзиите чрез мъка, болка и скръб, насред варварската земя; строители, които потеглят към спасителното пристанище.“ (Християнополис, Ян ван Райкенборг).