Като млад мъж веднъж ме обзе отчаяното чувство, че вътрешно съм напълно фрагментиран. Бях легнал за миг и в този тих миг в мен проникна тази ужасяваща истина. Не че разбирах откъде идва и каква е нейната цел, но тя беше истина и аз я знаех.
Оттогава минаха доста години и аз разбрах по-добре положението си. Проблемът при подобно състояние е трудността да определиш пътя си в живота: не знаех по кой път да тръгна. Много фрагменти се преплитаха хаотично и не ми даваха спокойствие. Всеки път, когато се съсредоточавах върху определен аспект, след кратко или по-дълго време ме нападаха другите фрагменти. Тези страни от мен също изискваха внимание. Пъзелът беше хаотично разбъркан и затова винаги живеех в напрежение: смут от нерешения вътрешен конфликт.
Мисля, че този вътрешен хаос беше причината, поради която по-късно започнах да пиша. На хартията имаше място за всички аспекти, там можех да използвам всички аспекти и да ги изкова в единство. Това беше (и е) терапия за душата: когато пишех, се чувствах удовлетворен. Но истинският живот не е от хартия, нито от компютърни екрани, и в крайна сметка все още се взираш в реалността на собственото си аз.
Беинса Дуно, българският духовен учител, казва: „В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа.“[1] Въпреки че казва нещо много дълбоко и важно, не мисля, че обикновеният човек може да направи много с него. Съществува ли такова нещо като „Божия воля“ и какъв би бил резултатът от изпълнението на тази воля? Младият човек, който бях, не би разбрал нищо от това.
Океан от желания
Защо твърдението на Беинса Дуно е толкова трудно за осмисляне? Защото светът, който познаваме, е океан от желания. За какво копнеем? Към какво са насочени мечтите и желанията ни? Любов, свобода, знание, власт, богатство, истина, хармония, красота, развитие, вечен живот…
Океанът от желания има толкова много аспекти и гледни точки. Виждаме най-красивите и пъстри риби, но и отвратителни чудовища. Радостта от живота на делфина, разкъсващите челюсти на акулата. А вятърът и вълните тласкат всичко в един безкраен ритъм. „Всички реки се вливат в морето, а морето все не се напълва…“[2]
Какво е желанието? Не неговото осъществяване и конкретизиране, а чистата първична сила, която ни кара да се стремим. Можем ли да кажем нещо за това? Това ли е силата, която ни кара да се движим, която ни тласка към нашите цели, към нашите мечти? Дали това е и силата, която не ни дава покой и спокойствие, която атакува нашето несъвършенство, която ни изпраща отново по пътя? Дали това е поривът, който ни кара да търсим, защото трябва да има още?
Лао Дзъ казва: „Несъвършеното ще стане съвършено. Кривото ще стане право. Празното ще стане пълно. Износеното ще стане ново.“[3]
Въпреки че може да не сме в състояние да определим същността на първичната сила на желанието, ние изпитваме, че тази сила ни тласка все по-напред. Абстрактната движеща сила се проявява в редица конкретни желания. Когато светлинен лъч премине през водата, бялата светлина се разделя на няколко цветни лъча. Тогава можем да се възхищаваме на красотата и магията на дъгата.
Дъгата
Човечеството е като дъга от цветове, като палитра на художник. Едно и все пак разделено. Едно в първичното желание, разделено в неговото разкриване. Не е ли необикновено, че всички милиарди човешки лица са различни? Лицето и очите ни изразяват нашата индивидуалност, нашето лично желание, нашето малко парченце от дъгата.
Съществува пълнота, единство, но и разделение. Когато вземем предвид, че човечеството е разделено на специфични аспекти, на индивидуалности, тогава всички човешки същества заедно образуват пълнотата на първоначалното човешко същество. Намираме ли тук ключ за нашето търсене, указател за нашия копнеж? Възможно ли е да претърпим трансформация на съзнанието? Можем ли да преодолеем фрагментираното си аз-централно съзнание и да достигнем състояние на пълнота и единство, на душевно съзнание?
Ние произлизаме от единството, но тъй като все още не познаваме себе си, се разпадаме на различни качества и аспекти, превръщаме се в индивиди. Сега съзнателно опознаваме всички тези качества, цялото си богатство. Това, което виждаме в другия човек, винаги е част от нас самите. Научаваме какво е любовта. Любовта към другия и следователно любовта към другия в нас самите. Любовта ни обединява, прави ни отново единство, пълнота. Разликата обаче е следната: сега това е съзнателно активно единство на всички аспекти. Това е изпълнението на „Човече, опознай себе си“. Всички хора в един човек, един човек във всички хора.
Може би бихме могли да кажем, че всички човешки лица съставляват лицето на Бога. Или че ние като човешки същества сме букви, които, ако любовта ги съедини по правилния начин, образуват името на Бога.
„Ти си написал символите на природата с ръката си, но никой не може да ги прочете, който не се е учил в твоето училище.“
Словото
Търсенето на „неизразимото име на Бога“ е духовно търсене на пълнота, единство и изпълнение. Това е тема, която силно привлича въображението, защото е тясно свързана със „Словото на силата“. Винаги съм намирал това „Слово“ за очарователно и следващият цитат дава прекрасна илюстрация за това:
„И тогава дванадесетте ученици чуха глас, тих, слаб глас, и само една дума беше казана, дума, която те не смееха да произнесат; това беше Свещеното име на Бога. И тогава Исус им каза: „Чрез това всезнаещо слово можете да управлявате стихиите и всички въздушни сили. И когато в душите си произнасяте това Слово, вие имате ключовете на живота и смъртта; на нещата, които са; на нещата, които са били; на нещата, които ще бъдат..“[4]
Моля, обърнете внимание и за да изчистим всички недоразумения, че учениците чуват и говорят това „Слово“ в душите си. Това означава, че само новата, преродената Душа може да разбере и използва това Слово. За злоупотреба не може да става и дума, защото Душата, възродена в Бога, е единство, любов и доброта. Словото може и трябва да се използва само за доброто на всички същества.
За писателите, разбира се, е интересно да намерят своето собствено слово или глас. Но не само за тях, защото писането е по-специфична форма на общочовешкото търсене. Търсене на истина, мъдрост и любов; търсене на значимост и смисленост.
Всички знаем, че думите се състоят от букви, но начинът, по който тези букви се интерпретират, е различен при различните хора. В училище учим, че азбуката се състои от гласни и съгласни и това е всичко. Има обаче хора, които откриват цял свят зад една буква: буквите се превръщат в духовни архетипи за тях.
Едно ново съзнание, една преродена Душа, влиза в контакт с лъчите на Духа. Катарите обозначават тези лъчи с гласните A-E-I-O-U. (За любителите на киматиката, визуализацията на звука, това видео е интересно.) Учениците чули „Словото“ в душите си. Душата, свързана с Духа, с живите гласни, резонира с Източника на целия живот. Тогава, при условие че тялото е достатъчно настроено към душата, то също се превръща в съзвучие, в носител на Духа. Така се превръщаме в живо Слово, в единство от духовни гласни и съгласни.
Тет
В древните езици, използвани по времето, когато човечеството все още не е слизало толкова дълбоко в материята, връзката между духовното съдържание и материалната форма е по-ясно изразена. Буквите на тези езици имат изобразителен характер; можем да ги наречем и символи. Например на иврит буквата „тет“ е представена със следния символ:
Това е символ, свързан с раждането и прераждането, и съответства на числото 9. Този символ също така посочва вътрешен източник на Светлина и Живот, на потенциална доброта.
Мисля, че в този знак можем да прочетем цялото човешко развитие. То започва с точката в центъра: духовната изначална идея, духовното семе, божествената творческа мисъл, Словото. Човешкото същество, което се появява от това Слово, е потенциално съвършено, но все още не познава себе си. Той е Светлина в Светлината. В един неразбираемо дълъг процес той слиза до материалното ниво, до познатите ни елементи. Виждаме тази инволюция в спускащия се полукръг вдясно. Сега той е светлина в мрака. Той носи в себе си своя духовен произход, своето рождено право и наследство, но вече не го осъзнава. Тогава той върви по своя път през пустинята на живота, плува в океана на желанията. Сега се намираме на хоризонталната линия на дъното на Тет, напълно фрагментирани, тъй като поглъщаме в себе си противоречията, присъщи на елементите. Ядем плодовете от дървото на доброто и злото.
През безкрайните приливни и отливни движения на океана, през кръговите движения на природата, човекът става много уморен и отчаян. Той се оказва с празни ръце отново и отново, като винаги отваря нова врата в лабиринта. В резултат на това той започва силно да копнее за изход, за решение. Смъртността гризе душата му и той жадува за вечни ценности. И сега идва мистерията на човешкото същество, защото неговото духовно наследство, неговата „първа любов“, всъщност никога не го е напускала. Той винаги я е носил в себе си.
Това ново желание го променя. Той се съсредоточава върху вътрешния си духовен център и силата на първата му любов се превръща в негово спасение, в негово освобождение. Той разкъсва веригите си с материята, една по една. Вътрешно той се обръща, „превръща се“. Той отваря сърцето и главата си за Истината. Това е вертикално издигащата се линия от лявата страна на Тет. Той поема по пътя на освобождението и се връща при своя Отец.
Числото „9“ показва Истинския човек, пресъздаването на първоначалния човек според Духа, Душата и Тялото. Ето защо виждаме три линии в горната част на Тет. Човешкото същество, преродено и преобразено по този начин, се превръща в „трикратно велик“, подобно на Хермес Трисмегист. Тогава човешкото същество се е превърнало в автономна, самосъздаваща се еманация на Истината, Мъдростта и Любовта. Сега той е живото Слово. Той е свободен и използва тази свобода, за да накара ближните си да осъзнаят своето вътрешно богатство, своя висок произход. Затова от кръга на числото 9 се спуска линия: вечността се спуска във времето. Това е призивът на Отца, покана към всички негови деца.
На умствения западен човек може да му се стори доста детинско и наивно да тълкува буквите и числата по духовен начин. Това обаче е проблемът на интелектуалния баласт – да не виждаме дървото от дърветата. Когато материалният ум се откъсне от Духа-Душа, той започва да се рови в материята. Или, както се казва в Евангелието на Водолея, „втурването на човека в блатата на порочността„[5]. Докъде води това? Виждаме го навсякъде около нас: роботи ни приемат на гишето и изкуствен интелект отговаря на въпросите ни и пише есетата ни. Но за съжаление живото Слово остава далеч от нас. Стигнали сме далеч, но само в грешната посока…
Християн Розенкройц поема по различен път. Той тръгна по пътя на отвореното сърце и „голата глава“. За да попие духовните гласове и да изрече живото Слово, той захвърли умственото безумие и възвърна детската невинност на душата си. Това е Животът. Това е Истината. Това е Любовта.
Всички хора имат свой собствен път. Казано е, че има толкова пътища, колкото са хората. Писането е част от моя път. То е свързано с намирането на живите букви, гласните, които съставляват духовната дъга. Мисля, че винаги се опитвам да напиша пълнотата на живото Слово в душата си. Да се върна към началото. В началото беше Словото![6]
References:
[1] Петър Дънов – мъдрият проповедник на любовта – LOGON
[2] Еклесиаст 1:7
[3] Китайският Гносис глава 22 (http://lectorium-rosicrucianum.bg/book/21-china-gnosis/)
[4] The Aquarian Gospel of Jesus the Christ 89: 7-9
[5] The Aquarian Gospel of Jesus the Christ 13:15
[6] Йоан 1:1
