Докато моето съзнание разчита на ума – моя собствен или на другите – аз създавам живота си от преживявания и знания, тоест от миналото. Умът е бърз, мисленето е бързо, за да не може страхът да се разпространи. Страхът, че не контролирам това, което е, или това, което ще бъде. Страх от това да не знаеш, от непознатото.
Какво обаче се случва ако допусна състоянието на несигурност, ако понеса незнанието си?
Оставам в покой – оставам внимание – чувствам: там е онова велико поле на възможности, за което говори и квантовата физика. За всеки проблем, ситуация, която възниква от това поле, в същото поле съществува и разрешението. Не се налага да го „измислям“ – в съзнанието ми съществува способност да го възприеме, при условие че мисленето ми остане замлъкнало за известно време.
Това е феноменът на пораждането: когато самият аз съм внимание, без да имам никакви помисли и намерения, когато просто възприема това, което е, може да възникне нещо, чиято същност и характеристики не могат да бъдат обяснени от всичко онова, което съм възприемал досега. Нещо, което не се основава на миналото, а е наистина ново и непознато до този момент. И в мига, в който то се разкрива, е напълно ясно, че е точното нещо.
Това е приложимо във външната реалност, но се отнася също и за вътрешния ми път. Не съм способен да го „знам“, нито да си го измисля. Нужно е доверие, защото се разкрива само стъпка по стъпка, докато вървя. То става реалност именно поради факта, че го извървявам.
