Гностичните учения често говорят за „неутрализиране на себето“, „умиране на старото същество“, „замлъкване на Аза“ и др. подобни изрази, които звучат достатъчно радикално, за да подканят всеки от нас поне веднъж да се усъмни в рационалността на едно такова действие. Дори и този, който смята, че разбира добре процеса, се е случвало да помисли „ами ако…“, подпомогнат и от трудността на самото осъществяване. Не става въпрос всъщност за трудност, но това не е нашата тема в момента…
Неразбирането на процеса пък ни е оставило и интересен исторически пример, когато голяма част от Римокатолическата църква е интерпретирала идеята на катарския процес „ендура“ като ритуално самоубийство. Но както се казва – не биха могли да бъдат по-далеч от истината. Ала разбирането на това е свързано и с разбирането ни за живота изобщо и за начините, по които човек може да служи на универсалността му. Защо класическите християнски и китайски Гносис заявяват с един глас: „Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот“?[1]
В духовната литература е изписано много по този въпрос, но има ли нещо по темата и в съвременната „наука за душата“?
Една от най-използваните дефиниции в психоанализата за характера на човек е, че той „представлява съвкупност от определени психологически защитни механизми, тоест индивидуални подходи за справяне със състоянията на дисонанс и на тревожност“.[2] Същевременно дисонансите и тревогите започват да се натрупват още в ранна детска възраст, основно поради сблъсъка на „инстинктите“ за автентичност и валидация. Или от една страна възможността да изразяваме свободно всяка своя реакция и емоция, а от друга – нуждата да бъдем приети и одобрени, първоначално от родителите, после от разширената си социалната среда. Пълен консенсус между тези две движещи сили в човешката психика е невъзможен, поради което започваме да трупаме помиряващите ги психички защити, които с времето изграждат нашия характер. Вследствие на това дори и най-изтънчената философска концепция за човека, живота и света, представлява по същество обосновка на характера на автора. Оправдаване на неговите лични отношения към нещата, които обаче са резултат от натрупаното, от механизмите, които неговата психика е изградила, за да се чувства защитена.
И най-общо целият този сбор от „опит“ ние определяме за Аз или Себе. И винаги ще продължим да трупаме изкривявания в нас, просто защото те са продукт на инстинкта ни за самосъхранение. Именно заради него ние не си позволяваме да погледнем по-дълбоко на собствените си убеждения и да видим кой страх или кое желание е породило едно или друго. Това би означавало да видим част от себе си като нещо посредствено и да се откажем от нея. И то не се случва с мъка, а с радостно освобождаване. Това е съзнателност в начална форма. Както изглежда, дори за първите стъпки на себеопознаването човек трябва да е поне частично преодолял стената на своето себесъхранение. И тъй като отпадането на някои наши психични обусловености освобождава в нас чисто и празно пространство, именно така започва и духовния път. А така и продължава.
Нищо истинско не може да умре. Умира само фалшивото. Но то наистина трябва да бъде неутрализирано, за да може Истината да ни води към себе си.
Затова апостол Павел казва: „Аз всеки ден умирам“[3], в изпълнение на йоановия призив: „Пригответе пътя на Господа, прави направете пътеките за Него“.[4]
Дано се учим все по-добре да вървим!
[1] Освен добре познатият ни стих от Йоан 12:25, това е също значението и на финалната част от стих 55 на Дао дъ дзин, поне в по-дълбоките преводи.
[2] Нанси Макуилямс, „Психоаналитична диагноза“.
[3] 1 Коринтяни 15:31.
[4] Лука 3:4.
