Не мога да ви кажа със сигурност какво точно е имал предвид Майстер Екхарт с тази доста интригуваща и тайнствена фраза. Мога обаче да ви споделя какво означава тя за мен.
Класическите розенкройцери използвали една духовна формула за описание на пътя на освобождението. Тази винаги актуална формула притежава три аспекта или фази: от Бог сме родени, в Иисус умираме, в Светия дух се новораждаме. Въпреки безмерната дълбочина на тази максима, тя звучи архаично, вероятно и догматично, в ушите на съвременния човек. Ето защо мисля да я преформулирам за целите на тази статия, без да променям същността. Тези три фази могат да се опишат също и така:
- Бог познава всеки от нас по име;
- Бог ни вижда;
- Ние виждаме Бог.
Да започнем от самото начало. Всяка духовна искра, всеки микрокомос е Божие творение, дете на Бога. Като създадени от Духа всички ние сме вписани в Книгата на Живота и оттук бихме могли да кажем, че Отец познава всички ни по име. Това е една добра основа, но като материални хора ние вече не сме в хармония с духовния си фундамент. Защо? Всъщност е дълга история, но дълбоко в себе си ние знаем отговора. Когато се наблюдаваме искрено, когато видим състоянието на планетата ни, усещаме, че не би следвало нещата да стоят по този начин.
Сякаш Бог е извърнал главата си и е затворил очите си за нас. Нима е изоставил собствените си деца? Не, разбира се, просто така изглежда. Ние си плащаме цената за свободата на избора. И трябва да се научим да бъдем отговорни за цялото творение, а не само за себе си. Когато напуснем къщата на родителите си като пълнолетни, ние затваряме вратата. Ура! Свобода! Сега мога да правя вече каквото си искам. И забравяме за наследството си, забравяме, че сме част от нещо по-голямо, защото то ни тежи.
И тогава въпросът е: как да променим ситуацията така, че Бог да започне да ни вижда отново? Сега навлизаме във втората фаза на духовната формула. Защо Отец вече не ни вижда? Ами, защото сме затворили вратата за него. А вратата, която води към Бог, разбира се, е нашето сърце.
Духовната искра, нашето истинско име, получено по наследство, лежи като крайъгълен камък в центъра на микрокосмоса. Но истинското име, истинското АЗ СЪМ, не може да влезе в материалната ни личност, вратата е затворена. Това е защото сърцето, нашето желание, е насочено към външния свят, а не към истинската идентичност. От духовна перспектива сърцето ни е затворено, замърсено и управлявано от силите на материята. Можем да разберем защо свещените текстове наблягат на „чистота на сърцето“. Когато пречистваме сърцето си, изпразваме го и обръщаме желанието му към нашия център, тогава отваряме вратата отново. Бог отваря очите си за нас и водата на Живота потича през отворената врата в нашата идентичност. Така Бог ни вижда отново, а това означава, че може да ни докосва, подхранва и пази.
И водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която струи за вечен живот. Йоан 4:14
Фактът, че Отец ни вижда отново, вече е една голяма благословия. С негова милост нашата връзка с божественото може да съзрее. Но връзката все още е едностранна. Бог ни вижда, но ние него – не. Същата ситуация наблюдаваме и при собственото си родителство. Първо се случва зачеването, след това родителите първи виждат детето си и чак когато очите на новороденото се развият, то може да види баща си и майка си. Чрез любовта и грижите на родителите младенецът отваря очите си.
Знаем, че природните очи ни стигат, за да видим родителите си, но за виждане на Бог техните възможности са безнадеждно недостатъчни. Те са един продукт на света на пространството и времето, и безграничността на вечността остава извън обсега им. Те са част от хоризонталния план на съществуване и са ориентирани към нещата извън нас. Символично можем да ги представим така:
Можем да си припомним легендата за Нарцис, в която той вижда собственото си отражение във водата. Природните елементи представят отражението му като един външен образ. Той не възприема себе си с вътрешното зрение на себепознанието като АЗ СЪМ, а само като външен облик. И по този начин изгубва „Първата си любов“, като я замества с материален образ.
Ние, като природни същества, не се отличаваме особено от Нарцис. И ние проектираме себе си в природните елементи – физическото ни тяло е нашето отражение. И се влюбваме в това тяло, или в тялото на някой друг. Така предоставяме себе си на елементите, на чезнещите вълни по водната повърхност. Външните ни очи опитват да се задържат за онова, което изчезва, и по този начин съкрушават сърцето. Но страданието и болката имат пречистващ ефект и след безкрайното лутане сред елементите достигаме до една вътрешна революция, до едно обръщане, промяна.
Тогава прекратяваме култа си към външния образ. Оставяме зад себе си хоризонталния план на съществуване и добиваме вътрешна дълбочина чрез действително себепознание. Вътрешното ни око се разбулва. Така добавяме едно трето око към познатите две. Символично можем да изобразим новото положение така:
Това вътрешно трето око търси „Първата си любов“. И намира тази любов в центъра, в сърцевината на собственото си битие. Като следствие онова, което вече се е изявило в сърцето, сега може да разцъфти и в главата. Затова третото око е наричано също и „небесното сърце“. Главата и сърцето започват да се превръщат в съвършени огледални образи едно на друго.
Небесното сърце е окото, което вижда Бог. Бог е Любов, Бог е Светлина, Бог е Живот. За мен думите на Майстер Екхарт означават, че окото, което вижда Бог, третото око или небесното сърце, е в същността си и окото, през което Бог вижда мен – отворената врата на пречистеното сърце. И Майстер Екхарт добавя:
Моето око и окото на Бог са едно око, и едно зрение, и едно познание, и една любов. Майстер Екхарт, Проповеди и трактати, Проповед 13: „Който ме слуша“
В това положение „Утринната звезда“ или „Сияещият“ изгрява и се издига от човешките обстоятелства. Главата се подчинява на сърцето (Христос) и възстановява миналата си слава на Носител на светлина. Това е едно състояние на съвършена хармония, в която напреженията на ума на опитностите са неутрализирани. Това е одушевяване на сърцето и просветление на главата. Но има още за постигане, необходима е и една трета победа!
При нашето пътуване сред природните елементи ние сме потънали много дълбоко в материята, достигнали сме надира на материализма. Но колкото по-голямо е падението, толкова по-величествено е възкресението! Бяхме изгонени от Рая, облечени в кожи, а сега имаме възможността да се завърнем в бели дрехи. По време на първата фаза ние открихме в сърцето си, в своя център, бога на Любовта (Христос), а при втората трансформирахме главата в „Сияещия“. Сега следва да довършим третата стъпка – да преобразим живота, който се изявява в материята. Става въпрос за живота, който е иманентен и атрибутивен в атомите. Като допълним нашето символично онагледяване, виждаме това:
Третата фаза се отнася до живота, който е вътрешно присъщ в най-малките съставни частици, в строителните блокове на вселената. В атомите, молекулите и живите клетки. Сека окото трябва да си отвори атомът!
Сърдечният пулс на Бог резонира във всяка частица, всеки атом има собствен извор на живот. Цялата вселена е една необхватна изява на вибриращия Живот. Преображение или трансфигурация на материята всъщност означава повишаване на пулса на атомите, на вибрацията на елементите. Можем да го изразим също и като повдигане на нивото на съзнание на тези атоми, за да ги интегрираме, да ги настроим към живота на душата. Когато атомите на тялото отворят очите си, когато се активира тяхното огнено духовно ядро, те се превръщат в израз на неизменния живот, който се излива от сърцето на Бог, центъра на всички неща.
Самият Иисус, който е Христос, потвърждава този универсален троен път на възкресение с думите си:
Разрушете този храм и за три дни ще издигна нов. Йоан 2:19
Ние знаем, че той изпълни това обещание. Но за дезориентираните материални очи остана само празен гроб. Колко различна е реалността за окото, което вижда Бог! И сега, във времената на Ерата на Водолея, живият Христос ни кани да го последваме: да отворим трите очи, да изявим трите кръга на вечния Живот.
Дух – Душа – Тяло.
