Начикета и изкуството да умираш

Когато биваме изправени пред мистерията на смъртта, изведнъж съществуването ни започва да изглежда нереално. Кой съм аз? Къде ме води този живот? Всичко ли е преходно?

Начикета и изкуството да умираш

Ако трябва да дефинираме събитие, по време на което преживяваме пълно разделение, то това ще да е моментът на смъртта. Това се пита момчето Начикета в Упанишадите. Накрая неговото търсене го води до Реалността.

Когато биваме изправени пред мистерията на смъртта, изведнъж съществуването ни започва да изглежда нереално. Можем ли да наречем истински живот този, който е обусловен от толкова промени? О, разбира се, вие изпитвате себе си и своя живот като истински, но тези преживявания са в рамките на едно съдържание, което е относително. Това е съществуване, в което страхът от смъртта се основава на страха, че всичко, което познаваме в това относително съществуване, ще престане да съществува. Когато погледнем на това от една по-дълбока перспектива – чрез нашето най-вътрешно Същество, което не е относително – и осъзнаем, че това относително съществуване всъщност е илюзия, каква тогава е връзката между двете?

 

Дали смъртта е нещо като разграничителна линия?

Хермес казва: „В този свят никога не е имало, нито ще има нещо, което да е познало смъртта. Отецът е пожелал Светът да живее толкова, колкото съществува. Ето защо Светът по необходимост трябва да бъде Бог“.

Какво значение има умирането ни от гледна точка на тази херметична перспектива? Ян ван Райкенборг го обяснява така: „Животът е във всички и всичко. Той е жив океан от атоми. Поради това всичко е част от този Живот. Следователно целият живот също притежава съзнание. И всяко съзнание притежава безгранична вътрешна божествена сила. Защото един атом е живот. И животът може да бъде обяснен само чрез Първоизточника. Тъй като вашето телесно съществуване, вашата личност, е сбор от атоми, по необходимост най-основната същина на вашето същество трябва да бъде Бог. Бог изявен в плътта“.

Класическата дефиниция на клиничната смърт на Бушо от 1864 г. гласи: „Човек е мъртъв, когато сърцето му повече не тупти“. Понастоящем правилото включва също спиране поне за пет минути на циркулацията на кръвта. Поради многото нови техники обаче, лекарите вече не знаят точно кога настъпва окончателната смърт. Някои доктори колебливо следват логиката, че индивидът е умрял, когато личността му вече не е налице и той не може да мисли съзнателно. Но дори и по време на безсъзнание може да се забележи минимална мозъчна активност. Чак когато не се наблюдава мозъчна активност, се счита, че човек е мъртъв.

Но какво да мислим в случай, че сърцето все още е в състояние да бие автономно, докато вече няма дишане и е налице пълна мозъчна смърт, дори на мозъчния ствол? Тази ситуация е по-тежка от кома и все пак системата може да продължи да функционира за една седмица или повече. Колебанието става още по-голямо, ако се замислим за гените, тъй като много от тях ще продължат да живеят или дори могат да бъдат върнати към живот.

Накратко: от биологична гледна точка е невъзможно да се определи моментът на смъртта и поради това медицинският свят сега говори за поредица от моменти на мини-смърт. С други думи: умираме малко по малко. В допълнение, това, което считаме за момент на смъртта, също се управлява от нашите философски или религиозни възгледи. Всъщност това не е еднократно събитие, а по-скоро процес, и затова назрява въпросът за подходящия момент за вземане на органи, необходими при трансплантация. А също и – не трябва ли да даваме и на починалите анестетици или обезболяващи?

 

Поредица от моменти на смърт

За човек, фокусиран повече върху езотерично-духовната страна на нещата, няма да е изненада, че всъщност има поредица от моменти на смърт, защото нашите физически, етерни, астрални и ментални тела имат различен състав.

Ян ван Райкенборг разглежда процеса от още по-висока перспектива, когато пише в книгата “Египетския прагносис”: „Човешкото същество, за което Универсалното учение и свещеният език говорят, е съвсем различно същество от телесния човек, който погрешно се разглежда като съвършен. Ние всъщност сме двойствени същества. В нас истинският човек копнее за освобождение – истинското човешко същество, което е пленено в природния човек. Ако дадете на тази мисъл най-големия приоритет в ежедневието си, вие ще си направите много голяма услуга. Истинският човек, пленен в природния човек, е Живот и Светлина. Той е Бог“.

Намираме същата перспектива и в Упанишадите, когато четем: „Съществуващия от самосебе си Бог е създал сетивните органи (включително и ума) с насоченост навън; затова човек възприема външните неща, но не и вътрешното Себе. Някои мъдреци, копнеещи за безсмъртие, обърнаха сетивата си (включително и ума) навътре, и познаха вътрешното Себе“.

Всички системи за освобождение споменават, че трябва да умрем по отношение на това относително и илюзорно съществуване, докато все още живеем, което означава – без да чакаме физическата смърт. Поради тази причина ни се казва да насочваме вниманието си към вътрешното ни същество и да осъзнаваме, че в нашето относително съществуване ние самите не сме двигателите на нещата и събитията. Енергията, която насочва вниманието ни към вътрешното същество, произлиза от самото него!

 

Начикета

В Упанишадите откриваме историята на Начикета, който още в ранна възраст е очарован от тайната на живота и смъртта. “Кой съм аз? Къде ме води този живот? Дали всичко е преходно или има нещо в мен, което живее вечно?” Бащата на Начикета, продължава историята, принася жертви на боговете, защото “копнее за благодат от небето”. Но това, което жертва той, са предимно стари крави, които не могат повече да ядат, да пият, да раждат или да дават мляко. Начикета се натъжава заради пестеливостта на тези дарове. И един ден той пита баща си: „Какъв е смисълът на това?”.

Баща му е раздразнен от критичния въпрос на сина си. „Как смееш да се съмняваш в мен?” – възкликва той. Начикета безстрашно продължава с въпроса: „Татко, на кого ще дадеш мен?”. И той продължава да задава този въпрос. Отново и отново. След третия път баща му отговаря твърдо: „Ще те дам на Яма, бога на смъртта“. Така Начикета тръгва към жилището на Яма, господаря на смъртта.

Когато осъзнаем, че тази история в действителност се отнася за нас самите, можем да погледнем на бащата като на аспекта на традиционния човек в нас – този, който уважава външните форми, но е загубил контакт с източника на духовно вдъхновение. Външното същество може да предложи само „стари крави“, които са напуснати от истинския Живот. В обусловеното си състояние на живот, управляван от сетивата, и дезориентиран от всички количествени и качествени различия в своя време-пространствен живот, той не е в състояние да наблюдава вътрешния си духовен свят. В този контекст е удивително, че името Начикета означава „това, което не може да бъде възприето“.

 

Начикета като символ на духовното същество в нас

Когато човек чуе призива на вътрешното духовно същество, когато реагира на тройния импулс, у него сякаш се ражда вътрешният Син, чрез когото се предава знанието за живота и смъртта.

И така, историята продължава: синът пристига в жилището на Яма, бога на смъртта, който отсъства в този момент. Така той трябва да чака три дни без храна и вода.

Когато Яма най-накрая се прибира у дома, той се чувства виновен и му извиква: „О, Брахман, тъй като почетен гост си чакал в къщата ми три дни и нощи без храна, можеш да отправиш към мен три желания, по едно за всяка нощ“.

Символично тук можем да видим, че Начикета се е въздържал от обусловените си импулси в продължение на три дни, точно както Иисус по време на изкушенията в пустинята. Трите импулса от вътрешния духовен свят се проявяват в него като: идеация, медитация и осъществяване. Яма няма никакви проблеми с първото желание на Начикета. Той пожелава: баща му, след като се успокои, с радост да го приветства при завръщането му. Така земният човек е докоснат отвътре, отваря се за вътрешните импулси и приема вътрешния си свят. Този процес протича без участието на его-съзнанието.

Второто желание – да му бъде показан път към небето и как да запали свещения огън – Яма също може да изпълни без колебание, защото това е път на преданост и себеотдаване, чрез които старостта и смъртта могат да бъдат преодолени. Това е съзнателната връзка със Светлината на вътрешното същество. „Това е, което аз съм в действителност“, осъзнава той отново и отново в живота си. Това просветлено прозрение обаче не е достатъчно, за да премине границата.

Ето защо Начикета задава третия си въпрос: „Съществува голямо съмнение сред хората за това какво се случва, когато видимият човек умира. Някои казват, че той все още съществува другаде. Други казват, че той престава да съществува. Кажи ми какво се случва по-нататък?

Това бих желал да знам. Това е третото ми желание!”.

Фактически тук Начикета задава въпроса на въпросите: той пита дали в човека има нещо постоянно, вечно. Или човекът е само временно явление, от което нищо няма да остане? Той иска да придобие познание за своето същество, отвъд живота и смъртта, и следователно дори отвъд влиянието на Яма.

И така Яма го моли:

„От древни времена дори боговете са се съмнявали по този въпрос, защото това със сигурност не е лесно разбираемо, а е много неясно.

Избери си друг въпрос, Начикета, моля те и не настоявай за отговор.

Освободи ме от този последен въпрос!”.

Относителното състояние е на път да бъде изоставено, а сценариите на живота и смъртта вече са ясни.

 

Всякакви радости

Яма му предлага всякакви светски радости и удоволствия, цялото богатство и толкова години на земята, колкото биха му се искали, само да не трябва да отговаря на този въпрос.

„Избери си синове и внуци, които ще живеят сто години.

Избери си слонове, коне, стада от добитък и злато. Избери си огромна област на земята и живей там толкова години, колкото желаеш.

Избери си богатство и дълъг живот. Стани цар, о, Начикета, на широката земя. Аз ще направя така, че да се наслаждаваш на удовлетворяването на всички свои желания.

Колкото и трудни за задоволяване желания да имаш в този свят на смъртните, само ги назови: тези прекрасни момичета, със своите колесници и музикални инструменти – мъжете не могат да ги получат. Аз ти ги давам и те ще те обслужват. Но не ме питай за смъртта.”

Но нищо, абсолютно нищо не може да отклони Начикета от най-дълбокия му въпрос: „Разкрий ми тайната на безсмъртието!”.

„Защото“, заявява Начикета, „всичко, което предлагаш, о, Яма, са удоволствия, които утре ще изчезнат.

Те изчерпват силата на всички сетивни органи.

Дори и най-дългият живот в действителност е кратък.

Можеш да запазиш конете, танците и синовете за себе си. Богатството никога не може да направи човек щастлив.

Когато се срещнем с теб, ние не притежаваме нищо.

Ние живеем толкова дълго, колкото ни позволиш.

Желанието, което искам да видя изпълнено, си остава същото.

Това желание, това дълбоко скрито желание и нищо друго, ще бъде изборът на Начикета.”

Когато Начикета изказва третото си желание три пъти, господарят на смъртта е принуден да се предаде.

Той се възхищава на целенасоченото посвещение на истината на този любопитен млад мъж. Но искал да се увери, че е честен и искрен, и че въпросът му не е демонстрация на смелост или резултат от нещо, научено чрез знание.

Когато вече е уверен, че Начикета е достатъчно готов да получи това знание, той се обръща към него: “О, Начикета, след като добре и истински размишлява за това, ти отхвърли всички тези скъпоценни и привлекателни обекти на желание, които ти бяха предложени.

Ти не последва глупавите пътеки, които изобилстват от богатства, но на които се погубват много хора. О, нека винаги да има търсачи като теб”.

 

Неизявеният

И тогава… най-накрая поучава Начикета с думите:

„Мъдрият човек, който чрез себесъзерцание познава Бога като Единствения, който е трудно да бъде видян и изпитан, Неизявения, който е скрит и който живее в духа и почива в тялото – този човек наистина оставя скръб и радост далеч зад себе си.

По-малка от малкото, по-велика от великото е божествената същност, скрита в сърцето на всички живи същества.

Който е освободен от желания, вижда величието на Себето чрез спокойствието на сетивата и ума и е освободен от скръбта”.

Да, Яма е принуден да разкрие на Начикета най-висшето Знание с думите:

„Това ​​безсмъртно Себе не се открива чрез изследване или като мислим задълбочено, нито чрез говорене, слушане или чуване.

На този, който не познава нищо друго освен копнежа по Себето, Божественото себе ще се разкрие в Своето възвишено състояние.

Да се ​​намери това Себе изисква абсолютна преданост от търсещия Истината и пълна отдаденост на Едната цел.

Онзи, който в целеустременост се отдава напълно, знае с абсолютна сигурност, че Безсмъртното себе живее дълбоко в него.

Този, който открива божественото Себе в собственото си сърце, намира в себе си мира и спокойствието, които търси. Той вижда най-висшето Себе във всичко, което живее и се движи.

Този слуга на Себето става едно цяло с божественото Всеоткровение.”

Целта е Себето, вътрешното Същество, което не може да бъде познато от личността.

 

Когато сърцето на човешкото същество утихне

Може да се окаже, че Съществото повече не е възпрепятствано от личността, която е част от относителността. Това не може да бъде иначе, защото стрелата и нейната цел вече не са разделени. И така, след задълбочено развитие на съзнанието на ученика, Господарят на смъртта се оказва великия мъдрец, пробният камък и в същото време –  приятел по пътя към пробуждането.

Той е Създателят и Разрушителят, мъдрецът и познаващият.

Принципите на сътворението и унищожението ни насочват към факта, че в света, за който говори Хермес в цитата по-горе, всичко е вечно ново, което със сигурност не е така в нашето съществуване. Ние сме като кристализирали инциденти във вечната разтворимост, при което микрокосмосът, поради тези разрушаващи и обновяващи сили, е в състояние да осигурява на вътрешното духовно същество нови и нови възможности за великия процес на трансфигурация.

„Смъртта“, казва Хермес, „се отнася до гибел и унищожение, но нищо от това, което съществува във Вселената няма да бъде унищожено!“

Само съставното, ще се разпадне на части, които са цели и пълни сами по себе си. Нашето истинско същество не е съставно, а се намира отвъд живота и смъртта и винаги е вечно ново.

Ако се върнем към темата за нашата физическа смърт, може да възникне въпросът:

Означава ли това, че вече не ни е позволено да чувстваме скръб, когато някой, когото обичаме силно, си замине? Разбира се, че ще има болка и тъга, когато е имало любов и привързаност. Енергийната връзка между нас и починалия е прекъсната и е необходимо време за приспособяване. Тази прекъсната връзка е като рана и се нуждае от време, за да зарасне. Любовта към нещо или към някого и скръбта по загубата на нещо или някого са процеси в реално време, които се случват в този относителен свят. Вътрешното ни Същество обаче е извън и отвъд относителното и съставно състояние на нещата. То гледа с любов към всичко, което се появява и изчезва. Душата знае, че „голямото чувство на загуба не може да бъде запълнено от никой друг, освен от Другия“, не-относителното вътрешно същество. Това откритие е напълно изцеляващо и животворно.

Историята на Яма и Начикета в Упанишадите завършва с думите:

Другият в нас е като огън без дим.

Той живее скрит във всяко човешко същество, дълбоко в кухината на сърцето.

Той е върховният владетел на времето. Той управлява настоящето, бъдещето и миналото.

Той е неизменен, винаги един и същ, и всичко, което е, Той е.

Чрез своето не-знаене и своето съгласие да „умре”, Начикета намира Единствения, Брахма в себе си и така е освободен от страстите и смъртта.

Print Friendly, PDF & Email

Сподели тази статия

Информация за статията

Дата: октомври 9, 2017
Автор: Joehl (Netherlands)
снимка: Alfred Bast

Изображение: