К.Г.Юнг (1875-1961 г.), основателят на Аналитичната психология, преживява дълбока психологическа трансформация на около 40-годишна възраст. Той я изразява, наред с други трудове, в трактат, озаглавен „Septem Sermones ad Mortuos“ (Седем проповеди към мъртвите). По-късно Юнг обяснява: “чувствах се принуден да го формулирам и изрека […] Тогава започна да се излива от мен и за три вечери беше написано.“ [1]. Трактатът представлява един вид гностичен мит, формулиран на „особен език“, както самият Юнг казва. По-късно той разглежда този етап от живота си като „източник и произход“ на по-нататъшната си работа. [2]
К.Г.Юнг търси светлината в мистериите на душата. Интересува се силно от алхимия и чрез нея стига до изследване на трудовете на ранните християнски гностици.
Този относително кратък трактат [3]
е с подзаглавие „Седемте учения на мъртвите. Писани от Василид в Александрия, градът, където Изтокът докосва Запада“.
В седем речи Юнг се обръща към „мъртвите“ от името на Василид от Александрия. Василид е известен гностик от втори век, представил ни един светоглед, според който божествената пълнота на съществото (Плерома) разкрива същината си в един седморен процес – чрез противоположни полярни сили, насочени една срещу друга.
„Мъртвите“, които са субектът на това писание, не са в действителност мъртви същества, а хора, които се чувстват мъртви, тъй като на душите им липсва истинско познание.
Те се върнаха от Йерусалим, където не откриха каквото търсеха. Подириха прием и поискаха учение от мен, и тъй, аз ги наставлявах. Юнг проповядвал – както и Василид навремето – един „Gnosis Kardias“, т.е. познание, което произлиза от сърцето на човека.
Структурата на Проповедите е разделена на седем поучения, които съответстват на седем фази в душевния процес на развитие. Това се разгръща в панорама от седем душевни пространства, в които се появяват образи и се състоят трансформационни процеси.
В тази статия се съсредоточаваме върху четири есенциални поучения.
„Вътре в нас плеромата е разкъсана“ (Първа проповед)
Василид учи мъртвите:
Слушайте: Започвам с нищото. Нищото е същото като пълнотата. В безкрайността пълното е като празното. Нищото е празно и пълно. […] Наричаме нищото или пълнотата ПЛЕРОМА. В нея мисленето и битието престават, тъй като вечното и безгранично няма качества.
Плеромата е безпределно, безлично пространство в коренната основа на човешката душа; то обхваща нейния съзнателен и несъзнаван живот. Според Юнг душата е вътрепсихичното определение на тази пълнота.
Но ние сме самата плерома, понеже сме част от вечното и безкрайно. Въпреки това не участваме в нея, а сме безкрайно отдалечени от Плеромата, не пространствено или времево, а СЪЩНОСТНО, поради това че се различаваме в същността си от Плеромата – бидейки създания, ограничени във времето и пространството.
Качествата на Плеромата се разкриват в двойки противоположности, като:
– полезността и безполезността
– пълнотата и празнотата
– живото и неживото […]
– светлото и тъмното […]
– доброто и злото […]
– едното и многото, и т.н.
Двойките противоположности са качествата на плеромата, които ги няма, защото се неутрализират едно друго.
Плеромата е всичко, диференциация и недиференциация. Диференциацията е създанието. То е диференцирано. Затова човекът разграничава, понеже същността му е разграничение.
Качествата, които се неутрализират взаимно в Плеромата, са диференцирани в човека.
В нас плеромата е разкъсана.
В това изречение се намира същностното духовно знание, което Василид желае да предаде на мъртвите. Душата на човека не е в първоначалната пълнота на съществото си. Тя разграничава качествата на плеромата в противоположности, които не се неутрализират взаимно в нея, а се явяват индивидуално.
Човекът вече не е наясно с компенсаторната реакция на своето Несъзнавано, когато например пожелае красивото и доброто, а получи грозното и злото. Целостта е тази, която се проявява.
Сега опасността е, че човек, копнеейки да си възвърне първоначалната цялост, пропада в плеромата мисловно и съзнанието му се разтваря в нейната празна пълнота.
Василид казва: Не мисленето ви, а съществото ви е различност. Следователно не бива да се стремите към различието, каквото го мислите, а към СЪЩЕСТВОТО СИ.
Целостта на човешкото същество според своята неповторима същност иска да се разкрие в своето първоначално себе. Юнг нарича този стремеж Principium Individuationis: присъщата на човешката психика склонност да не се отказва от светлината на съзнанието си, за да не пропадне обратно във вътрешната бездна на първичното небитие. [4]
[1] Aniela Jaffé, Erinnerungen, Träume, Gedanken von C.G. Jung, Olten, 3. Auflage, 1985, S. 193 f.
[2] Stephan A. Hoeller, Der gnostische Jung und die sieben Reden an die Toten, Calw 1987
[3] Es ist veröffentlicht als Anhang zu Erinnerungen, Träume, Gedanken von C.G. Jung, a.a.O.
[4] Stephan A. Hoeller, a.a.O., S. 81
