Пътят
Първата стъпка по Пътя, независимо от формата и езика, които този Път приема, е разбирането на механизмите на ограничаване на съзнанието от самото себе си. Информацията за това е достижима. За да се подготви за бягство, човек първо трябва внимателно да проучи архитектурния план на затвора, неговите слаби места, ритъма на смяна на охранителите, дните и часовете за снабдяване с провизии или прехвърляне от едно място на друго и т.н., както и да познава основните принципи на живота извън стените.
Втората стъпка е болезненото усещане за натиска на егото, съкровеното преживяване на неговата многостранна власт и последствията от нея върху тялото, емоциите и мислите. Това познание от първа ръка ще придаде на разбираемата информация вкус, релеф, цвят. То ѝ вдъхва душа, дава ѝ живот и предизвиква мощно желание за освобождение, динамичен импулс. Без това оживление, без тази незаменима душевна съставка, без това раздвижване, подем, чисто интелектуалното разбиране остава мъртва буква, един повърхностен интерес: то не размества нищо, не ни привежда в движение; отваря очите ни, но ние си оставаме парализирани. Да прочетеш статия за глада или диктатурата съвсем не е същото като да ги преживееш на живо. Информацията се превръща в ясно съзнание чрез вътрешна опитност.
Третата стъпка е личното посвещаване на Пътя, съзнателното и доброволно ежедневно неподчинение на директивите на егото, основано на разбиране, себепознание и стремеж към освобождение. Това е работа по отстраняване, неутрализиране на автоматизмите, отдаване на самия Път. Резултатът е нещо като една неудобна лекота, освобождаващо лишаване от притежание, но и огромна благодарност за това, че можеш да сложиш край на десетилетия робуване на себето.
Четвъртата стъпка следва съвсем естествено от предишните. Това е нова, непрограмирана нагласа към обстоятелствата, събитията, контактите; нагласа във всички аспекти на съществуването, която спонтанно отчита интереса на цялото, на общото благо, което включва и (но не се ограничава до) самия човек. Една ясна липса на личен интерес, готовност да се помогне, освободена от всякакви очаквания.
Развиването и разцъфтяването на тези четири аспекта на Пътя отварят вратата към един нов свят, към едно неизследвано досега поле на съзнанието. Това не е някакво повече или по-малко отдалечено поле, до чийто край би ни отвело нашето пътуване. Не, новият свят винаги е бил, все още е и винаги ще бъде тук. Просто предишното ни състояние на съзнанието, което е било непригодно поради своята егоцентричност, ни е отказвало достъп до него. Когато гъстата мъгла на егоцентризма се разсее, се появява една нова реалност. Не е „пътуване към“, а постепенно издигане на нивото на съзнанието, което отваря съвсем различно поле на възприятие, позволява ефективното му използване и разкрива нова способност за действие.
Мечтата за справедливо, неагресивно общество, основано на уважение към общото благо и природата, си остава утопия, ако въпросът за егото не бъде решен приоритетно. То е все едно да проектираш образцова кошара за овце, в която овцете да водят щастлив, здравословен, балансиран и пълноценен живот, без преди това да помислиш за отстраняването на вълка, която я обитава.
Унищожаването на егото е sine qua non (задължително условие) за излизането от настоящата многостранна криза. Доколкото тази глобална криза осветява възможността за неизбежно и мъчително изтребление на човешкия вид – измиране, дължащо се на последиците от неговия начин на мислене, желаене и действане – можем да заключим, че пробуждането на едно ново съзнание, освободено от автоматизмите на егото, е една необходима стъпка, ако искаме да мислим за колективно оцеляване. Ако перифразираме Андре Малро: човекът от третото хилядолетие ще бъде духовен или повече никой няма да бъде духовен. Това е нашата първа и последна отговорност. Ако не се заемем с тази задача, тогава усилията ни за запазване на планетата и нейното човечество ще бъдат само напразна и твърде недостатъчна тревога.
Само появата на новата (и вечна!) парадигма, очертана по-горе, тихата и упорита вътрешна себереволюция, евентуално ускорена от заплашителния край, ще бъде в състояние да посее семената на цивилизоващия ренесанс, способен да се отдръпне от последиците на миналото, от фундаменталната грешка в ориентацията, за която сме едновременно отговорни и жертви.
Единственият ни избор, единствената ни свобода се крие в отношението, което приемаме днес, тук, пред лицето на несигурността, която характеризира нашето съществуване.
Обществото, което ни заобикаля, е конструкция, чиито живи камъни сме ние. Ако камъните гният и се разпадат, какво чудно има в това, че конструкцията се срутва? Днес спешно се нуждаем не от ново подреждане на същите камъни, а от радикална трансформация, истински поврат, регенерация, духовно изцеление на тези камъни, които сме ние. Само тогава можем да говорим за изцяло нова организация на човечеството, здрава, мирна, вдъхновена, любяща, щастлива организация.
Егоцентризмът – тази болест на съзнанието, този халюциноген, който прави човешкото същество способно да повярва, че е в центъра на всичко, макар и невидим, неразпознат, доминира повсеместно.
Толкова желаното „решение“ няма да дойде от нов модел на организация, а се крие в (ново)раждането на един нов мъж, една нова жена, регенерирани отвътре чрез интензивна, дълбока, искрена, упорита и безкомпромисна работа върху себе си. Не в опит за постигане на някаква цел, колкото и похвална да е тя, а въз основа на разбиране, стремеж и нужда, вкоренени в най-дълбоката част на съществото, тази бездна, недостъпна за егото; въз основа на увереност, че това е единственият Път, който желаеш, трябва и можеш да поемеш, и въз основа на истинско и отчаяно съчувствие към страдащото човечество.
Като човешка общност ние сме опасно близо до историческа точка на пречупване. Фаталната стена вече е съвсем близо, а ние се ускоряваме с всеки изминал ден. Тази ситуация – безпрецедентна в историята на планетата, защото вече е глобална – при която дейностите на един вид застрашават оцеляването на всички останали, включително и собственото му оцеляване, е едновременно плашеща и вълнуваща. Защото тя задължава нас, нейните осъществители, да оценим своята слепота, своята глупост, да отворим очи и активно да я поправим. По този начин имаме безпрецедентния „шанс“ да бъдем, така да се каже, принудени да се откажем от прерогативите си, от погрешните си и разрушителни схващания за себе си, за ближните си и за живите същества, за да направим най-сетне квантовия скок, към който духовните традиции винаги са ни приканвали: да направим решителната крачка на пълната революция на съзнанието, единствения изход от големия проблем, в който сме се превърнали като индивиди и като вид. Ние не сме изправени пред проблем: ние сме самият проблем. Всички останали видове, които все още живеят на Земята, биха могли да свидетелстват за това, ако можеха да говорят!
Сблъсъкът, сегашният сблъсък – за който сме и свидетели, и действащи лица – противопоставя от една страна безкрайния ни стремеж към един Светлинен свят, а от друга – един видим материален свят, който става все по-тъмен, тежък, сложен, неспокоен, задушаващ, несправедлив, нечовешки, труден за живеене; от една страна, жаждата ни за ново човечество, обърнато към вътрешния Източник, от който идва всичко, а от друга – все по-плътното, кристализирало его-съзнание, напрегнато в непосредствените си грижи и интереси, доминирано от страха да не загуби или пропусне нещо, от безграничната си алчност за контрол, материални притежания, удоволствия и сигурност. Настоящата криза всъщност е резултат от това вътрешно разделение, от това дълбоко разкъсване на съществото, което е станало непоносимо.
Трябва да се роди и ще се роди едно ново човешко същество, износено от нас самите, напълно изчистено от шлаката на илюзията и опустошителния егоцентризъм на реалността. То може да се (ново)роди само от пепелта на егото. Пътят обратно към мъдростта вече не е опция: това е ултиматумът, който ни поставят природата и собственото ни материално оцеляване. Край този път разцъфтяват и израстват цветята на здравия разум, трезвостта, смирението, познаването и уважението на законите на живота, осъзнаването на единството на всички и на всичко, отговорността и състраданието.
