Да възприемеш човек следователно означава да възприемеш неговата цялостност като личност, определена от духа. Това е възможно само когато спонтанно влезеш във връзка с другия – когато той стане присъствие за теб. (Мартин Бубер)
Общуването е процес, влияещ на това кои сме ние. Съществува връзка между естеството на общуването и качеството на живот, между начина, по който говорите и слушате, и това кой сте. (Джон Стюарт)
Понастоящем явленията, наричани накратко глобализация, стават все по-доминиращи в света. Те оказват силно влияние не само върху състоянието на околната среда, но и върху човешките отношения. Това въздействие обикновено се смята за неблагоприятно. Ето защо често се казва, че трябва да започнем да възприемаме хората и света около нас по различен начин, и да не се отнасяме към всичко само като към източник на задоволяване на нашите нужди. Оттук следва идеята за поддържане на висока степен на осъзнатост в отношенията ни с външния свят. В случая с отношенията ни с хората това е свързано с повишено внимание към техните нужди. Изглежда почти ясно, че тази гледна точка изисква издигане на осъзнатостта ни до малко по-високо ниво, до това на пълното внимание.
Тази необходимост да бъдем по-внимателни в поведението си – както към околната среда, така и към другите – изглежда става все по-належаща напоследък. В днешно време може да се забележи нарастване на тенденцията другите хора да бъдат възприемани само като обекти, почти „роботи“, които да задоволяват собствените ни очаквания и представи. Подобно „третиране“ на хората се проявява най-вече в прякото междуличностно общуване и води до вътрешна деградация както на отделни личности, така и на цели социални групи.
От своя страна гореспоменатите осъзнатост и внимание към нуждите на другите предизвикват съзряване на определен човешки аспект, обичайно наричан душа, благодарение на който както вътрешното ни състояние, така и социалните ни отношения стават по-пълноценни.
Идеята за душа се възприема по много различни начини, но почти винаги се приема с известна сериозност дори от хора, които са определяни като „невярващи“. Можем да вярваме или да не вярваме в съществуването или безсмъртието на душата, но е трудно да избегнем споменаването на това понятие във всекидневието си особено когато започнем да говорим за необходимостта от различен, по-добър начин на възприемане на всекидневната ни среда. В много култури традиционно се смята, че душата е това, чрез което хората могат да осъществят по-пълноценен контакт помежду си.
В книгата си „Изявата на Гносиса в наши дни“ Ян ван Райкенборг заявява: Душата (съзнанието) управлява личността, тя я изгражда и поддържа, а съответно и тялото. Душата има пет флуида (аспекта): кръв, хормонален флуид, нервен флуид, змийски огън, съзнание. Така че душата и тялото са тясно свързани помежду си, сякаш се взаимопроникват.
Освен това нека споменем, че Макс Хайндл в „Космогонията на розенкройцерите“ (гл. XVI, подраздел: Алхимия и душевно развитие) пише: Съзнателната душа расте чрез дела, външни въздействия и опит. Емоционалната душа израства чрез чувствата и емоциите, породени от делата и преживяванията. Интелектуалната душа, като посредник между другите две, расте чрез упражняването на паметта, посредством което свързва минали и настоящи преживявания и породените от тях чувства, като по този начин създава „симпатия“ и „антипатия“, които не биха могли да съществуват отделно от паметта, защото чувствата, произтичащи единствено от преживяванията, биха били мимолетни.
По време на инволюцията духът е напредвал чрез оформяне на тела, но еволюцията зависи от съзряването на душата – трансмутацията на телата в душа. Душата е, така да се каже, квинтесенцията, мощта или силата на тялото и когато едно тяло е напълно изградено и доведено до съвършенство чрез описаните по-горе етапи и Периоди, душата се извлича напълно от него и се поглъща от един от трите аспекта на духа (…).
Няма да обясняваме термините, използвани в тези цитати, и молим заинтересованите читатели да потърсят съответните обяснения във визираните книги. Дори и така обаче можем да кажем, че душата се смята за нещо, което постоянно ни съпътства в отношенията ни с околната среда и е своеобразен посредник в контакта ни с по-финото измерение на света, наричано още духовно. Правилният тип на тези взаимоотношения води до правилно развитие на душата и по този начин подобрява контакта ни с духовната сфера.
Изглежда очевидно, че правилното естество на контактите ни с другите хора е много важно. Още в Библията можем да открием напътствия да се отнасяме към другите като към себе си, следователно с голямо внимание. Това означава, че не трябва да гледаме на другите хора само като на обекти – като на двуизмерна картина. Трябва да установяваме по-пълноценни взаимоотношения с тях, според възможностите, дори ако те са много едностранчиви – както когато няма взаимност.
Разговорът е един от най-важните инструменти в общуването с другите хора. Той ни позволява да ги опознаем по-добре, съответно е и инструмент, който ни дава възможност да ги възприемем по-пълноценно. На другите хора обаче трябва да се гледа не само като на доставящи ни информация, но и като на нейни създатели. Понякога общуването с останалите може да се сведе до размяна на няколко общи фрази или разговорни клишета, но винаги трябва да обръщаме внимание на едно различно, по-високо и по-фино ниво на всеки такъв контакт, дори то да не е изразено словесно. Това се споменава в добре известния библейски цитат: „Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.“ (Матей 18:20).
Вниманието към другите хора може да се превърне в ключ за установяване на сътрудничество с тях в така важното постигане на заедност, и следователно да бъде начин да създадем нови възможности и за себе си. Затова трябва да се има предвид, че другият човек е субект, специално същество, а не просто някакъв обект. Струва си да опитаме да бъдем осъзнати за това, че всеки човек е уникален и неизмерим в комуникацията, и че няма значение дали той изглежда добър или лош. Защото всеки е нещо повече от комбинация от забележими, измерими елементи и черти. Най-същественото за нас е доколко можем да възприемаме хората по този начин.
Така че когато провеждаме разговор, нека сме наясно не само с това, което ни заобикаля, или със състоянието на събеседника ни, но и със собственото си съзнание, т.е. с душата си. Във всяка ситуация, във всеки момент от живота си имаме време да помислим и да изберем правилното поведение, емоционална нагласа, намерение и думи. Тогава можем съзнателно да вземем под внимание собствените и чуждите възприятия, чувства и желания. Нека не реагираме незабавно и инстинктивно. Не е задължително думите ни да са резултат от обичайни, автоматични реакции. Винаги можем да се опитаме да ги превърнем във внимателен, съзнателно изграден отговор.
Всичко това звучи толкова хубаво, но често човекът, когото срещаме, се държи по начин, който обърква намеренията ни, пречейки ни да осъществим „важния си план“. Защото той също има „план“ и той понякога е в противоречие с нашия. Тогава е лесно да попаднем в конфликтна ситуация, в която да забравим, че този човек е субект. Понеже, умишлено или не, неговият стремеж пречи за постигането на нашите цели. Добре разбираме, че хората не са длъжни да правят всичко, което се очаква от тях. Но защо този човек разваля това, което сме постигнали с такива трудности? Защо той ни пречи да се погрижим за това, което е толкова важно?
А може би то не е толкова важно? Може би изобщо не е важно? Може би дори е вредно, защото затруднява нас или другите да направим промяна, за която вече е дошло времето?
Склонни сме да мислим, че човекът, когото срещаме, може да научи някои неща от нас. Но може би той няма нужда да научава тези неща? Може би срещаме този човек, за да разберем, че нещата, които смятаме за толкова важни, всъщност вече изобщо не са ни необходими, защото другият човек се справя добре и без тях.
Както виждаме, гъвкавостта при търсенето на съгласие и обръщането на внимание на другите е изключително важна. Не трябва да забравяме, че сме естествено склонни да изискваме разбиране най-вече за себе си и уважение към собствената ни гледна точка.
Можем обаче сами да си осигурим това разбиране и субективност; не е необходимо да ги търсим от другите. Ако уважаваме и се доверяваме на себе си, ще предадем тези чувства и на събеседника си. По този начин допринасяме за „израстването“ на другия човек, защото хармоничният контакт дава възможност за съзнателно развитие както на самите нас, така и на него.
Така разбраното развитие трябва, от една страна, да се отнася до различни умения и нагласи към заобикалящия ни свят, изградени въз основа на получена отвън информация, а от друга – да разберем, че нашето автентично „аз“ или нашата „вътрешност“ може да бъде изразена с думи или по някакъв друг начин. Ако приемаме другите и се чувстваме приети, тогава се засилва чувството ни за сигурност и се формира усещането ни за лична стойност и достойнство. Те са съществени предпоставки за успеха на всяка дейност.
В разговора можем съзнателно да почувстваме КОНТАКТА и ХОРАТА както на материално, така и на различни нематериални нива. Можем да усетим, че „нещо“ се случва между нас и събеседниците ни, и че това ни променя вътрешно. Обърнете внимание, че след всеки разговор ние сме различни. Нека се насладим на възможността да изградим КОНТАКТ с други хора, като споделим с тях това, което имаме – като опишем света, предадем мисли, изразим тъга, радост, болка и този неосезаем копнеж по едно друго, по-фино измерение на света.
Нека бъдем отворени към „другостта“, да се опитаме да слушаме по-внимателно и да не възприемаме хората само през собствените си очаквания. Нека да търсим Светлината в собствените ни сърца и в сърцата на другите човешки същества. И нека разговорът да бъде един от инструментите ни за търсене. Защото понятията „комуникация“ и „комуникирам“ произлизат от латинското прилагателно „communis“, което означава „общ“ (затова и на български думата е „общуване“). „Communicare“ също произлиза от „communis“ и означава „превръщам нещо в общо дело“ и „предавам нещо“. Значи общуването с други хора води до създаване на нещо заедно, в резултат на сътрудничество и разбирателство.
И накрая нека добавим, че можем да общуваме не само с други хора. Можем също така да се свържем със собственото си вътрешно същество и по този начин да започнем да го възприемаме по-пълноценно. Ето защо понякога си струва да се откъснем от борбата с външния свят – върху който така или иначе имаме малко влияние – и да насочим своя поглед навътре, където е винаги очакван, за да получи отговор и по този начин в нас да се установи вътрешен диалог.
