Преди почти петдесет години немският писател Михаел Енде публикува „Момо”, една малка пророческа книжка, в която дребни имагинерни сиви човечета буквално крадат времето от човешките същества (техните часове-цветя), като демонстрират предполагаемата безполезност на времето за развлечение и разпускане… и обещават, че ако съветът им бъде послушан, ще превърнат в капитал цялото човешко време. В „Момо” сивите господа биват победени благодарение на съюза между хората и Майстор Хора (или на български – Майстор Час), господарят на времето. Но ако хвърлим един поглед върху човешкия живот в днешно време, победителите всъщност щяха да се окажат сивите човечета.
Преди повече от 2000 години, по време на дебат за краткостта на човешкия живот, Сенека заявява:
„Не е малко времето, с което разполагаме, а много го губим. Животът е достатъчно дълъг, предлага ни широки възможности за изпълнение на най-велики замисли, но при условие че целия сме го организирали добре. Но ако го разпиляваме от разпуснатост и нехайство, ако не го харчим за нещо ценно, едва когато ни притисне неумолимата последна минута разбираме, че без да сме усетили как върви, той вече е отминал. Тъй е: не е кратък животът, който получаваме, ние самите го съкращаваме, не бедняци сме, а прахосници на живот.“
Когато Момо моли Майстор Хора да забрани на сивите човечета да крадат човешкото време, той отговаря: „Не, Не е по силите ми да направя това, тъй като самите хора са тези, които трябва да решат в какво да инвестират времето си и от тях зависи да го защитават. Аз мога само да им го предоставя”.
Ако приемeм за вярно, че всяко човешко същество е отговорно за управлението на собственото си време, също така е необходимо да вземем под внимание това, че времето съдържа в себе си една мистерия, която сега ще се опитаме да разгледаме по-отблизо. Години, месеци, седмици, дни, часове, минути, секунди… всъщност измерването на времето изглежда едно и също за всекиго. Времето, регистрирано от часовниците, е едно и също за всекиго, но всеки от нас си спомня отрязъци от време, които е усетил като изключително дълги, а също и действително дълги такива, които сме възприели за не по-дълги от едно мигване…
Защо възприятието за времето не е винаги едно и също?
Какво прави така, че потокът на минутите да може да бъде толкова еластичен? Може би емоцията? Или съвестта? Защо моментите, които предшестват даден инцидент, продължават достатъчно дълго, за да се създаде впечатлението, че обхващат цял един живот? Защо една голяма любов, която е продължила само няколко месеца, се запечатва в паметта ни като огромен отрязък от време?
Съзнанието е един от основните атрибути на душата. Емоциите, чувствата и мислите са главните елементи, които го съставляват. Изхождайки от тук бихме могли да кажем, че съществува „телесно време” и „душевно време”. С уважение към „телесното време”, трябва да си припомним, че първият измерител на времето е сърдечният ритъм, като имаме предвид, че в една минута, равняваща се на 60 секунди, с голяма приблизителност се събират и 60 сърдечни удара. Следователно човешкото тяло съществува в синхрон с един биологичен часовник и на тази база регулира своите функции.
Що се отнася до „времето на душата”, ние се озоваваме в една много по комплексна област, тъй като душата може да обхваща различни взаимоотношения и характеристики. Според Платон по природа душата може да бъде много близка до тялото, също както би могла да бъде много приближена до духа, в зависимост от своята ориентация и състояние на развитие. Следователно тя може да преживява потока на времето по различни начини в зависимост от много фактори.
Два вида време
Античните гърци са използвали две различни наименования, свързани с времето: Хронос и Кайрос. Докато първото се отнася до хронологично последователното време и линейността на минало, настояще и бъдеще, второто загатва за едно неопределено време, в което „нещо специално” се случва.
От една индивидуална и лична гледна точка мотото “Carpe Diem”, което идва от латински и означава „Улови мига”, е типичен пример за едно действие, което се извършва с времето в „Кайрос”. От духовна гледна точка можем да забележим, че в Новия Завет терминът „Кайрос” означава „Времето, в което действа Бог”.
Дори в предколумбовата традиция на индианците от Централна Америка са били познати два типа време: Тонал и Нагуал. Първото е линейното време на ежедневието – това, при което един час продължава 60 минути. За разлика от него Нагуал е „духовното време”, едно флуидно време, в което възприятието за продължителността му варира. Тонал е едноизмерно, докато Нагуал представлява мост между две измерения: вътрешното индивидуално измерение и това на другия, духовния свят.
Познато е също като непознаваем безкрай, който не може да бъде изразен с думи, а единствено да бъде вътрешно преживян. В Нагуал човешкото съзнание формулира въпроси като: „Кой съм аз?”, „Какво означава животът за мен?”, „Какво остава от мен, когато се освободя от ролите си и предполагаемата си идентичност?”, „Има ли в мен някакво духовно ядро?”, „Какъв е най-дълбокият ми стремеж?”. Когато преживявате такова състояние на съществуване дори за много кратки периоди от време, Нагуал се превръща в нещо насъщно, а извън това състояние ставате неспокоен, стресиран и нещастен.
В нашата съвременна западна цивилизация понякога говорим за време и вечност, но проблемите с интерпретацията на тези понятия са дълбоки, защото най-основните вярвания във връзка с тях са, че времето е нещо винаги ново, различно, подлежащо на постоянна промяна и еволюция, докато вечността от своя страна се представя като фундаментално статична, като една конкретна релност, която остава винаги една и съща.
Историята пък противно на това показва, че времето следва различни курсове посредством циклични и повторяеми развития, сякаш реално не се движи напред, а следва окръжни траектории, които се затварят в самите себе си (от ден към нощ и отново към ден; от пролетта към зимата и отново към пролетта…), докато вечността е едно „живо настояще”, продължителна последователност от уникални и неповторими моменти, които се изплъзват от контрола на разума.
Има ли начин да преминем от Хронос в Кайрос, от Тонал към Нагуал, от време към вечност? Къде се намира вратата, която свързва двата свята?
Символът на кръста, този толкова древен символ, който е съществувал много преди да бъде използван от християнската религия, показва пресечната точка между „правата времева линия”, линейната последователност на минало, настояще и бъдеще, и „вертикалната духовна времева линия”, времето извън времето. От друга страна човешкото същество изпънало ръцете си е един идеален пример за жив кръст, и вследствие от това можем да се запитаме „Коя е главната пресечна точка между двaта лъча?”, предвид това, че във въпросната точка Хронос и Кайрос, Тонал и Нагуал, времето и вечността осъществяват контакт.
Между време и вечност
Човешкото същество се намира точно на пресечната точка между време-пространство и вечност. По тази причина хората разполагат с едно относително количество време – кратко или дълго, и всичко зависи от начина, по който го използват. Те притежават тяло със свой максимален допустим срок на продължителност (такъв, който им е неизвестен), но имат също и душа, която би могла да пресече границата между двата свята.
Човешките същества са изгубени във време-пространството дотогава, докато си дадат сметка, че е необходимо да разрешат Мистерията на живота. Тогава те ще изберат един екзистенциален път, който рано или късно ще ги отведе в Гносиса, в Познанието за Началата на света и на Логоса. Сега за тях всичко е разочарование, докато нещата придобият друго значение; докато съществуването им се превърне в един безспирен поток от настоящи моменти и във всяко „сега” те могат да придават форма на собствената си реалност.
Едно човешко същество в такова състояние въплъщава мъдрото възприятие на Сенека:
“Уловени във вихрушката на задълженията и затрудненията, хората изразходват живота си винаги мъчително притеснени за това, което следва и отегчени от това, което имат. Онзи, който отдаде всеки момент от времето си на своята собствена еволюция; онзи, който завърши деня си, сякаш този ден е бил целият му живот, няма очаквания към утрешния ден.”
