Нол де Хартог е наричан понякога също „непоколебимият християнин“. С идеите си той излиза от рамките на общоприетото мислене и това предизвиква недоволство от няколко посоки. Християнските му колеги и някои други приятели теолози го упрекват, че се отива твърде далеч от официалните доктрини; налага му се да опровергава обвиненията им. Не се притеснява да провежда дебати и с ръководители или представители на работническите движения. А и не само с тях.
По време на протестна среща в старата сграда на експо-център RAI в Амстердам срещу надигащите се нацисти и Националното социалистическо движение, той споделя вижданията си за живота. Неговият син, добре познатият писател Ян ван Хартог, разказва за това в книгата си „Спомени на майка ми“:
Дори сега, след толкова много години, хората още ми казват: „Веднъж, много отдавна, преди войната, чух баща ти да говори.“ (…) Аз самият не мога да си спомня нито една дума от това, което той каза тогава. (…) Но онази нощ разбрах, че смелостта му беше неподправена. (…) Осъзнах, че той живее според думите си: да бъдеш истински християнин означава, че трябва да бъдеш герой. Поне в неговия случай. (…) Факт е, че делата на баща ми съответстваха на убежденията му и че той самият живееше според това, което в проповедите си съветваше другите да правят. [1]
И ако всичко това не е достатъчно: …Когато се правят опити да се докаже научно, че Бог не съществува и е основана асоциация „Зазоряване“, де Хартог основава като контрапункт организацията „Пладне“, чрез която защитава християнството и църквата.
Един решителен, буден и вдъхновяващ човек, който се опитва да проумее живота и наистина приема своите отговорности много сериозно. Де Хартог завършва с отличие през 1903 г. като доктор по теология, с дипломна работана тема: „Проблемът на свободната воля при Шопенхауер“. По това време е много необичайно да се установи връзката между философия, религия и наука, а той прави също така сравнителни проучвания на религия и култура в Международното философско училище. [2]. Неговата многостранност е очевидна и от избора му на научни издания, поезия и музика, които цитира и вмъква в трудовете си. През 1915 г. публикува антология на произведенията на немския философ Якоб Бьоме (1575-1625), в поредицата Часове с … Книги за мъдрост и красота. В пролога той цитира известните думи на Бьоме:
За когото времето се превръща във вечност и вечността във време, той е освободен от всяка борба. [3]
Точно както и Бьоме, де Хартог също се сблъсква в живота си с конфликтност и противопоставяне и може би разпознава себе си в тези думи. В книгата си „Смисълът на живота“ развива подробно тази тема. Той пише:
Ние ще умрем, но истинското умиране е себепредаване на духа, от който е родена тайната, която Бьоме споменава: “Който умре преди да умре, няма да умре, когато умре.“ [4]
Де Хартог поставя духа, или Бог, в противовес на природата. Правейки това той няма предвид, че природата няма да бъде опозната чрез божествения дух, а че човекът трябва да остави зад себе си нисшата реалност, за да стане способен да влезе във висшата.
Следователно:
Човешкото същество е повратната точка в съвкупността от явления. Природният ред на себеподдържане и егоцентричност трябва да се измени в духовен порядък на себепредаване в любов. Да скъсаме с природния инстинкт означава нищо по-малко от това – да станем участници в духовността и чрез това да осветим природния инстинкт. (…)
Така човешкото същество пътува през пустинята на природата към обетованата земя на духа и се издига от долините на време-пространствените, материални сътресения нависоко към равнините на вечната, духовната свобода. [5]
Де Хартог е написал много книги, повечето от които са забравени, но неговите виждания биват разпознати от двама братя – Вим и Ян Леене. До 1917 г. де Хартог е проповедник в църквата Св. Баво в Хаарлем. Братята участват във всяка от неговите служби, но става ясно, че де Хартог не желае последователи. Според него всяко човешко същество би могло, изхождайки от собственото си вътрешно прозрение, да бъде един независим, стабилен християнин, с твърда вяра и разумни убеждения.
Неговите прозрения предоставят на братята отговор на въпроса за съществуването, връзката между духа и природата, Бога и човека. Чрез него те откриват първоизточника, от който е породено всичко: точката, в която божественият дух докосва човешкото същество. Източникът, който се намира в най-съкровената ни същност.
Двамата братя продължават работата си според принципа на Бог-в-човешкото-същество, който де Хартог поставя толкова ясно и реалистично пред тях, а също и според идеята за двойствеността, която е навсякъде – в света, във вселената и вътре в човека. Всичко това води до тяхната концепция за двата природни порядъка.
В „Египетският Прагносис“ можем да прочетем:
От всички природни създания само човекът е двойствен, както изтъква Пимандър. От една страна, човешката система съдържа житното зрънце на безсмъртието, духовната искра, позната също и като розата на сърцето; от другата страна е смъртното човешко същество, природното същество. Не бихте могли да намерите нито едно друго такова двойствено същество. [6]
Независимо от това кой свещен език са доловили [7], те разпознават навсякъде тази основна мисъл и започват на свой ред да вдъхновяват хората. Те свързват отново хората с „универсалните учения“ на всички времена.
Колко истинни са думите на Арнолд Хендрик де Хартог:
Това е величието на човешкия живот, че той е светът сам по себе си, който дори и когато е изчезнал, оставя богатството си като наследство за тези, които като търсачи опитват да се доберат до същото познание. [8]
Биография:
Арнолд Хендрик де Хартог е нидерландски теолог-реформатор, проповедник и професор.
През 1906 г. се жени за Йохана Лукреция Хертруда Мейшес. Тя е автор на книгата „Скритите пътища“, а също така е преводач от немски; чувства се свързана с идеите на квакерите. [9] Преподава в Международното философско училище в Амерсфорт, основано през 1916 г., измежду други от нейния съпруг. От 1926 г. до 1930 г. де Хартог е професор със специално назначение по апология на християнството в Богословския факултет на Утрехтския университет. В края на 1930 г. е назначен за професор по философия в катедрата по религия и етика в Амстердамския университет.
Цитати:
Единството е същността на живота и духа. Животът и духът означават повече от това просто да се свържем, но все пак те се проявяват в съвместното свързване. (…)
Смъртта не е дошла в света чрез греха по отношение на външния му аспект, а що се отнася до вътрешния му аспект: човечеството се отклонява от духа на живота, който е от Бога. (…)
Така ние сме тласнати в тъмнина, където – все пак още – Вечният говори! В сърцето! [10]
Подтикван от вечното Движение, носителят на светлина напредва, разпространявайки блясъка си във времето, света и човечеството. Тази постоянност в сърцето на вечността, този „непоколебим дух“, който се излъчва, е нетленното благо, идващо за преминалите през смъртта – смърт, която е угасила земната светлина, така че небесната светлина да може да заблести. [11]
В човечеството материя и дух, висша и нисша природа са съчетани, така че човек може да намери между двете небесното съкровище в съдината от пръст! (…)
Като индивидуалност човекът надминава природния, инстинктивен, несвободен живот и празнува свободата на ума, където той къса с природните импулси, инстинкти, страсти и се издига. (…)
Неговата индивидуалност е всеобхватна по отношение на природата и все-превъзмогваща по отношение на духа. [12]
Това, което сънува несъзнателно в пространствено-времевата изява: тайните на минералното царство, ликуващия възход на аромата и цвета на растенията – на стъбла, цветове и плодове, изящната подвижност на животинското царство, всичко това стига до окончанието си в човешкото съзнание и там се превръща във възхвала на Вечния. Човешкото царство трябва да установи царство на мира чрез спускането на божествената любов. [13]
„В името на Иисус Христос има две значения: обръщането на Бога към човека и възходът на човека към Бог. (…)
Универсалният Христос изразява вдъхновяващия дух, божествения принцип на новораждането, небесното слизане, снижаване и създаване на потомство от рода на човешките деца. (…)
Божият син стана Син човешки, така че човекът да може да се нарече Божие дете. (…)
Христовото откровение в Иисус Христос: цикълът на неговото раждане, смърт, възкресение, възнесение се повтаря сам по себе си, продължаващ, изпълняващ се като движеща сила, като обект на състрадание, което произтича от божествената любов на бащата към сина, на сина към духа, на духа към прероденото човечество. Така се затваря венчалният пръстен на вечността. [14]
Писанието сияе от вечното сърце на истината в сърцето на човешкото същество, което търси и намира Бога. Писанието съдържа, както г-жа Л. де Хартог-Мейшес посочва в предговора към дневника си “Скрити пътища“: историята на човешкото сърце, което намира Бога. (…)
Словото Божие блести като вечен светилник в тайното светилище на човешкото сърце, примирено, изкупено и прославено; и същевременно това слово сияе над широкото море на временното като излъчване на вечността. [15]
Източници:
[1] Де Хартог, Ян, Herinneringen aan mijn moeder [Спомени от майка ми], стр. 27-28, Atlas Contact Amsterdam
[9] Пак там, стр. 113
[2] Де Хартог, A.Х., Uren met Jacob Boehme [Часове с Якоб Бьоме, подбрани части от неговия труд], стр. 7, Hollandia Baarn
[3] Пак там, стр. 46, Hollandia Baarn
[4] Де Хартог, A.Х., De zin van ons leven [Смисълът на животa], стр. 7, Holland Amsterdam
[5] Пак там, стр. 162 и 175, Holland Amsterdam
[6] Ян ван Райкенборг, De Egyptische Oergnosis [Египетският Прагносис] част 1, стр. 69, Розекрюс Перс, Хаарлем 2017
[7] Египетският Прагносис, Китайският Гносис, Никтемерон от Аполоний Тиански, Розекрюс Перс, Хаарлем
[8] Huijs, P., Geroepen door het wereldhart [Призован от световното сърце], Cited from A.H. van den Brul: ‘Ян ван Райкенборг – съвременен розенкройцер и херметически гностик’, в Пентаграм, 17 година, бр. 2, Розекрюс Перс, Хаарлем 1995
[9] Де Хартог, Ян, Herinneringen aan mijn moeder [Спомени от майка ми], стр. 113, Atlas Contact Amsterdam
[10] Де Хартог, A.Х., De zin van den dood [Смисълът на смъртта], стр. 11,12,13, 1930
[11] Де Хартог, A.Х.,. De zin van ons leven [Смисълът на живота], стр. 56, Holland Amsterdam
[12] Пак там, стр. 13 и 59
[13] Пак там, стр. 37 и 55
[14] Де Хартог, A.Х., Christendom [Християнство], стр. 134, 137, 138, 172, 1922
[15] Пак там, стр. 66 и 67
