В определен момент от живота си Симон дьо Бовоар отбелязва, че завижда на Симон Вейл за нейното сърце, което умее да бие за цялата вселена. Симон Вейл, френски философ от еврейски произход, мислител (по отношение на духовното) и политически активист, се обръща към християнството след силно разтърсващи религиозни преживявания, макар че отказва да стане член на някоя от църквите. Преди около двадесет години книгата ѝ „В очакване на Бога“ е преведена и издадена в Нидерландия. През 2003 г. това се случва и с книгата „Потърсен от Бога“. И после нищо друго. Едва през 2020 г. е публикувана „Любовта е светлина“, последвана от „За какво се борим?“ и „Какво в човека е свещено?“ Неотдавна беше публикуван и преводът на „L’Enracinement“ под заглавието „Вкореняване – какво дължим на човечеството? (Декларация за задължения към човечеството)“.
Каква е причината да започнат да се превеждат все повече нейни книги? Какво е накарало Симон Вейл да напише:
Липсата на разбиране за потребностите на човешката душа ни е довела до там, светът да върви без посока.
Симон е родена в Париж на 3 февруари 1909 г. Въпреки че родителите ѝ са от еврейски произход, тя и брат ѝ Андре – по-късно известен математик – са възпитани като агностици. Религията няма никаква роля във фамилията, за разлика от културата и науката. Благодарение на три години по-големия си брат още в ранна възраст тя придобива познания както по математика и физика, така и по духовни науки. Научава се да мисли методично и въз основа на тези знания по-късно формулира своите духовни размишления.
Когато заключава:
Две сили управляват Вселената: светлината и гравитацията,
тя пише за това как притеглянето действа не само в природата, но и в обществото, в личните отношения и в собствената душа. Тя пише за това как силите на светлината и гравитацията, две противоположности, могат хармонично да се слеят, когато човек е готов напълно да приеме тежестта им. Когато някой, така да се каже, има желание доброволно да страда, при условие че това е в полза на светлината. Тя подозира, че стои в сянката на брат си, но открива, че всеки човек може да достигне до истината, стига да жадува за нея и да е непрекъснато насочен с цялото си внимание.
Това се превръща в повтаряща се тема в живота ѝ. За нея вниманието е духовното ниво, което ни дава възможност да се научим да живеем с тежестта, с бремето, да можем и да искаме да надскочим „егото си, егоцентричната си воля“. Защото вниманието е свързано с отварянето, със себеполагането, търпението, „В очакване на Бога“, на светлината, която слиза. Това предполага вяра и любов. Светлината прави възможно да обичаме тежестта, бремето, тоест да обичаме дори когато сме наранени и страдащи. Абсолютно чистото внимание, доведено до най-високата възможна степен, е равносилно на молитвата – заявява тя. Няколко пъти на ден Вейл се концентрира върху две „молитви“: „Отче наш“, към която е добавила свои собствени бележки (които могат да бъдат намерени в книгата ѝ „В очакване на Бога“) и стихотворението „Любов“ на Джордж Хърбърт.
Често се предизвиквах да рецитирам стихотворението, като всичкото ми внимание и цялата ми душа се насочваха към струящата от стиховете нежност. Мислех си, че го рецитирам, защото е красиво стихотворение, но без да го осъзнавам, рецитирането се превръщаше в молитва.
С молитва и търсене обаче няма да намерите Бог, както категорично заявява тя. Човешкото същество не намира Бога, винаги Бог е този, който намира човешкото същество.
Ние самите не можем да направим нито една крачка към рая. Бог прекосява вселената и идва при нас.
За нея вниманието очевидно е много повече от начин за получаване на информация; вниманието внася светлина в душата. Тя завършва престижния университет École Normale Supérieure, където ѝ преподава философът Емил Шартие (1868-1951), който публикува под името Ален. Нейни състуденти са Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Вейл пише есе за Декарт и през 1931 г. завършва философия с отличие. Става учител и преподава в продължение на няколко години, но е уволнена, защото според общото мнение е твърде ляво ориентирана, член е на работническото движение и се включва в демонстрации.
Въпреки агонията, предизвикана от изключително силни пристъпи на мигрена и слабата си физика, тя решава да сподели живота на работниците във фабриката на „Рено“ като неквалифициран кадър. Много тежка работа, всъщност твърде тежка. Но Симон иска да изпита „положението на работника“ отвътре. Търси физическия контакт с реалността и се чуди как се отразява умопомрачителният физически труд на всички онези несполучили в живота хора на строителната линия.
Тя преживява и разбира в дълбочина какво представляват отчуждението и изтощението на тялото и душата. Това преживяване на „изкореняване“ ще заеме още по-голямо място в мислите ѝ по-късно, когато открива, че
църквата е извършила твърде много грешки още в най-ранен етап, (…)
премахнат е духовният корен на Европа, откъснат е още от древността, където всички елементи на нашата цивилизация намират своя произход.
И въздъхва:
Как ли би се променил животът ни, когато се научим да признаваме, че гръцката геометрия и християнската вяра са породени от един и същ източник.
Когато през 1940 г. Париж е окупиран от Германия, Симон заминава с родителите си за Марсилия. Там тя се включва в съпротивата и през 1942 г. семейството е принудено да избяга в Ню Йорк. Чувства се нещастна, има усещането, че е изоставила Франция и иска отново да се включи във френската съпротива. Не ѝ е позволено да се върне във Франция, но след многократни молби получава виза, за да отиде в Лондон, където френското правителство в изгнание ѝ указва да формулира писмено мислите си за духовното възстановяване на Франция.
Пишейки, тя се чуди какво е необходимо, за да се постигне едно здраво общество; как хората могат по нов начин да намерят корена си по време на един хаотичен период и след него.
Работи изключително всеотдайно. Книгата „L’Enracinement“ („Вкореняване – Какво дължим на човечеството“) е последното ѝ усилие. Тя е изтощена и става ясно, че не може да издържи туберкулозата, която става причина за смъртта ѝ на 34-годишна възраст. Смърт от солидарност, бихме могли да кажем, защото Симон отказва да яде повече от населението в окупираните от Германия зони.
Философското ѝ наследство се състои от хиляди есета, политически памфлети, бележки от дневници, афоризми и писма, публикувани посмъртно благодарение на Албер Камю, който заедно с други я нарича най-великият дух на своето време. Периодът между 26-ата и 28-ата година от живота ѝ се оказва решаващ за това. През 1935 г. тя пътува с родителите си до Португалия и там преживява първия си жив контакт с духовното съдържание на християнската вяра.
Тя е подложена на физическа и икономическа експлоатация като работник във фабрика. Когато става свидетел на църковна процесия в едно рибарско селище, изживява
внезапната увереност, че християнството определено е религия на робите и че робите не могат да направят друго, освен да се присъединят, включително и аз, сред другите,
пише във „В очакване на Бога“.
Роби наричам са човешки същества, които с цялото си сърце се предават на Бога, точно като „роби“.
Да бъдат изцяло в служба, или дори повече от това – изцяло и напълно да съществуват от самата тази любов. „Робите“ са онези, които притежават един подчинен ум поради „доброволното съгласие“ да обичат. Според нея става дума за това да се научим да стоим в „пълна готовност“ за светлината, за Христос. Само когато послушанието е било прието доброволно, съществува истинска свобода. В центъра на нейното внимание е не само любовта към Бога. Милосърдието е едно с Бога и Му принадлежи. Според нейното виждане пълнотата на милосърдието се доказва в способността да попиташ ближния: „Какво е природата на твоето страдание?“. Точно както Пърсивал в легендата за Граала е трябвало да се обърне към болния крал Амфортас.
През 1937 г. тя посещава Асизи, малкия параклис на Свети Франциск, и там пише,
За първи път в живота се видях принудена да падна на колене.
Следващата година прекарва десет дни в манастира в Солем. По време на месите, част от тихата Великденска седмица, измъчвана от силно главоболие, Симон все пак е поразена от изживяване на божествена любов, и то именно чрез физическата болка.
Чрез страданието усетих присъствието на любов, подобна на тази, която се чете в усмивката на любимия човек.
Въпреки агностичното си възпитание, тя осъзнава, че дълбоко в себе си е християнин.
Никога през живота си не съм търсила Бога,
пише тя през 1941 г.
И все пак: самият Христос слезе и ме завладя.
По време на тези мистични преживявания Симон Вейл изпитва, че в един неделим момент времето и пространството вече нямат значение, а Бог и душата, небето и земята сякаш се сливат. Тогава душата и Бог говорят като булка и младоженец на езика на любовта в човешкото същество.
Бог се е споразумял с приятелите си за един език и всяко събитие от живота е дума, която се произнася на този език. Всички тези думи са синоними, но всяка дума има свой нюанс, който не може да бъде преведен, както е при всеки език. Всеобщото значение, стоящо в основата на всички думи, е: „Обичам те“.
Все пак тя влиза в състава на църквата. Но бидейки свободен дух, не се вписва в клира. Църквата нарича себе си „католическа“, следователно „всеобхватна“ и би трябвало да обхваща всички религиозни убеждения, но Симон отбелязва, че това изобщо не е така. Църквата инициира кръстоносни походи, анатеми и инквизицията.
Навън има толкова много неща, които обичам и не мога да оставя, има толкова много неща, които Бог обича. В противен случай нямаше да съществуват. Цялата безкрайност на изминалите векове, като изключим последните двадесет. Всички страни, в които съжителстват цветнокожи раси; всички традиции от тези страни, са обявени за ерес. Като например манихейството, както и традицията на албигойците. Всичко, което произлиза от Ренесанса (…).
Любовта към всичко онова, което стои извън видимото християнство, ме държи извън църквата.
По онова време Симон Вейл е една от малкото, които се интересуват както от индуистките и будистките учения, така и от катарите и класическата гръцка традиция. Нещо повече – тя научава сама санскрит, за да може да чете „Бхагавад Гита“.
Тя свидетелства от собствената си дълбинна вяра:
Всеки път, когато човек с чисто сърце се моли на Озирис, Дионис, Кришна, Буда, Дао и т.н., Божият син отговаря на тази молитва, като изпраща Светия дух. И Светият Дух въздейства върху душата му, не като го принуждава да се откаже от собствената си религиозна традиция, а като му предава светлината – в най-добрия случай пълнотата на светлината – в рамките на тази конкретна традиция.
За Симон Вейл Бог е просто Доброто. Душата е просто слушащата, възприемащата, святата и безлична част в самия човек.
Това може би е причината да мине толкова много време преди да бъдат публикувани нови преводи. Защото Симон пише много и лесно за душата. Какво обаче да правим с нея – след като обикновено сме заети с развитието на рационалното, на доказуемото?
Може би сега времето е назряло и за нас и можем да започнем да приемаме:
Съществува реалност, която е извън този свят. Това означава: извън пространството и времето, извън менталната вселена на човека, извън обсега на човешките способности.
На тази реалност отговаря копнежът за абсолютното добро – копнеж, живеещ в най-дълбоката същност на сърцето на всеки човек, който няма каквато и да била цел в този свят. (…)
Макар че то не е в обсега на никакви човешки способности, човек има силата да насочи вниманието и любовта си към него. (…).
Всеки, който се съгласи да насочи вниманието и любовта си към онази реалност извън нашия свят, реалността отвъд всички човешки възможности, има възможността да го постигне. Рано или късно доброто ще се спусне върху него и ще се излъчи чрез него.
Според Симон Вейл човешкото същество има една вечна посока. Това ни задължава да се грижим за душата си. Само чрез душата Доброто от другия свят може да проникне в този. За целта в човешкото същество е необходимо да се приложи „архитектурата на душата“ – геометричната форма на кръста.
В първото дълбоко мълчание, което докосва цялата душа и я прави податлива на свръхестествената любов, се издига Кръстът. Мълчание, което може да трае само миг – почти невидимото мъничко синапено семе, посято от Сеяча, което един ден ще се превърне във вертикалната греда на Кръста.
Вертикалната греда: копнежът по Доброто и Славата, изострянето на вниманието и практикуването на очакването на Бога. Хоризонталната греда: физическият свят, в който властват природни закони като гравитацията и преходността. Дали западният човек не разчита предимно на хоризонталната греда, което го прави егоцентричен и „изкоренен“?
„Вкореняването“ е може би най-важната и по-малко осъзната потребност на човешката душа.
Тази важна потребност на душата според Симон Вейл би трябвало да бъде водеща в цялото политическо и икономическо поведение на обществото.
Цитати:
Това, което е свято в едно човешко същество, не е неговата личност, а всичко, което не е свързано с личността му. Всичко, което не е обвързано с личността, е свято, и само то. (…)
Това, което е свято в науката, е истината. Това, което е свято в изкуството, е красотата. Истината и красотата са безлични. (…)
За онзи, в чиито очи има значение само личното развитие, смисълът на святото се е изгубил напълно от погледа му. (…)
А всеки, който навлезе в областта на безличното, се сблъсква с отговорност към всички ближни човешки същества.
Само светлината, която идва отгоре, дава на дървото необходимата сила, за да се вкорени здраво в земята. В действителност дървото е вкоренено в небето.
ЛЮБОВ, Джордж Хърбърт (1593 – 1633)
Любовта ме приветства, но душата ми пак се отдръпна,
виновна за праха и греховете.
Но Любовта съобразително ме наблюдаваше как се отпускам
от първото ми влизане,
приближи се до мен, запитвайки благо
дали ми липсва нещо.
„Един гост – отвърнах – достоен да е тук“.
А тя ми каза каза: „Ти ще бъдеш този гост“.
„Аз ли – грубият, неблагодарният?
Скъпа моя,
аз не мога дори да те гледам“.
Любовта хвана ръката ми и усмихнато отговори:
„Кой е направил очите, ако не аз?“,
„Истина е, Господи, но аз ги накърних; нека срамът ми
отиде там, където заслужава“.
„А ти не знаеш ли – каза ми тя – кой понесе вината?“,
„Скъпа моя, тогава аз ще ти служа“.
„Трябва да седнеш – ми каза – и да опиташ от моята плът.“
И така, аз седнах и ядох.
Източници:
[1] Weil, Simone, Wachten op God [В очакване на Бог], Bijleveld, Utrecht 1997
[2] Weil, Simone, Door God gezocht [Видян от Бога], Ten Have, Baarn 2003
[3] Weil, Simone, Liefde is licht [Любовта е Светлина], Kok Boekencentrum, Utrecht 2020
[4] Weil, Simone, Waar strijden wij voor? Over de noodzaak van anders denken [За какво се борим? За необходимостта от едно ново мислене], IJzer, Utrecht 2021
[5] Weil, Simone, Verworteling – Wat we de mens verplicht zijn [Вкореняване – Какво дължим на човечеството?], IJzer, Utrecht 2022
[6] Lange, Frits de, Licht en zwaar [Светлина и тежест], Kok Boekencentrum, Utrecht 2013
