Да, заимствах заглавието от велик писател. Но не мисля, че той би имал нeщо против, защото той също го е взел назаем[1]. Надграждането върху работата един другиму е нещо полезно: то довежда нещата до по-висше откровение. Никой човек не е остров. Ърнест Хемингуей беше велика фигура в английската литература и смел човек. Посвещавам тази статия на нещо, което той каза:
Няма нищо благородно в това да превъзхождаш ближния си; истинското благородство е да превъзхождаш своето предишно аз.
Когато става дума за собственото ни предишно аз, нещо, което някога е съществувало, но вече не, тогава камбаната е погребална. Можем ли да чуем камбаната, известяваща собствената ни смърт, и да живеем? Да, когато говорим за промяна, за трансформация на съзнанието, в този случай да чуем собствената си погребална камбана е нещо положително.
Смъртта е плашеща. Свързва се със загуба, болест, болка, празнота и самота. Поради страха си, ние не се примиряваме със смъртта. Въпреки че е единствената сигурност в живота, тя остава далеч от нас, сякаш не ни засяга. Разбира се, в новинарските емисии всеки ден виждаме починали хора, но не допускаме реалността до себе си. Сякаш гледаме друг свят, докато смъртта не удари нашето близко обкръжение, тогава нещата се променят. Отричането на реалността работи само за малко. Нежеланите аспекти на живота ни настигат и разбиват илюзорния ни свят. Това е труден период и по принцип ни е необходимо време, за да се съвземем и да приемем реалната ситуация.
Големият въпрос
Тази статия не е замислена като тежък и мрачен текст, напротив! Затова веднага задавам големия въпрос: Можем ли да победим смъртта? Можем ли да спрем смъртта? Това е въпрос стар колкото човечеството.
От абстрактна гледна точка има два подхода към този проблем. Първият – опит да се подобри и усъвършенства старата ситуация. Вторият – път на трансформация, на смърт и прераждане, на превръщане на оловото в злато. Първият подход е широко практикуван и много популярен, вторият се среща рядко и е скрит. Затова ги наричат още широката и тясната пътека.
От природна гледна точка широката пътека е логична и нормална. Аз-центрираното съзнание винаги приема себе си като отправна точка. Не виждаме голямата картина, защото трябва да се грижим за нуждите си и да се предпазваме от заобикалящите ни опасности, а това прави света страшен. Винаги трябва да бягаме към или от нещо. Винаги сме под напрежение. Трябва да направим невъзможното: да създадем безопасно място за себе си.
Докато вървим по широкия път, трудно можем да бъдем спрени. Всъщност можем да спрем единствено себе си. Все още не сме прозрели основния проблем и сме пълни с мечти: ще колонизираме Марс, ще прехвърлим съзнанието си в мозък на робот, ще… Продължаваме да мечтаем и технологията изглежда като да превръща желанията ни в реалност.
Завръщане
Но работата е там, че в природата ние никога не отиваме никъде, никога не ставаме нещо. Просто се въртим в кръг. Съществува само илюзията, която ние самите проектираме върху природата, и тя ни дава увереността, че напредваме, че сме на правилния път към нашата цел.
Лао Дзъ казва:
Всички неща се раждат заедно; аз виждам как отново се връщат.[2]
Това малко изречение отразява същността на природата. Елементите се обединяват в живи форми, а смъртта отново ги разделя. Нещата се връщат в началната си точка и процесът се повтаря. Разбира се, ние сме свободни да продължим да опитваме, да повторим опита си, но наблюдението на Лао Дзъ остава същото: „Аз виждам как отново се връщат“.
В крайна сметка тези безкрайни повторения, кръговратът на природата, отварят прозорец в самите нас. Виждайки невъзможността на досегашния път, нашето съзнание разбира, че в живота трябва да има нещо повече от роботизираната рутина. Тогава откриваме, че има и друг път, тясната пътека.
Смърт, любов и живот
Тесният път е в много отношения противоположен на широкия. За Аз-центрираното съзнание е много трудно да види достойнството на тясната порта и тази фундаментална пречка е свързана с представата за смъртта. Когато казвам „смърт“, нямам предвид физическия край, а вътрешната, психологическа смърт: умирането на Аз-центрираното съзнание.
В разговор, озаглавен ‘Смъртта, животът и любовта са неделими’, Кришнамурти казва:
Да живееш е да умираш. А любовта в същността си е умирането на себето. (…)
Животът, любовта и смъртта са едно нещо.
Как може животът да бъде умиране? Звучи много странно и противоречиво. Как може най-желаното и най-нежеланото да бъдат едно?
Тесният път е път към победата над смъртта. Какво е смъртта? Всичко в природата се движи в кръг. Тази безкрайна промяна, това връщане към началната точка ние наричаме смърт. Зимата умира, пролетта се ражда. Слънцето залязва, ражда се нощта. Ние умираме в материалния свят, раждаме се в отвъдния живот – земята отвъд завесата. По-късно умираме също и в тази огледална сфера и започваме нов живот на земята.
Страхуваме се промените въобще и от несигурността, която носят. Но именно този страх и придържането към преходни неща ни правят жертви на смъртта. Как да обезоръжим смъртта? Като се движим в обратна посока, към смъртта. Тесният път ни учи да се предадем доброволно на смъртта. Не физически, а вътрешно, психологически.
Когато се откъснем от всички земни неща, ние се освобождаваме от собствените си котви. Връщаме обратно всичко, което сме взели от земята. Не че не можем да притежаваме определени неща, но вътрешно не сме закотвени, свободни сме от тях. Това не е само откъсване от материалните вещи, но и от нашите цели и амбиции, желания, идеали, знания, религия, авторитети, мнения и т.н. Вътрешно ние не отиваме никъде, не ставаме някой. Това е много плашещо за обикновения човек, с една дума – „ужасно“, защото е като умиране.
Ужасяващо е наистина, но само защото не разбираме достойнствата на смъртта. Какво ни носи вътрешният гроб? Тишина и яснота. Когато си отидат цялата мъгла, всички мнения, всички конфликти, всички дребни човешки грижи, тогава небето е ясно. Не се вижда нито едно облаче. Съзнанието е чисто като кристал, тихо като планинско езеро. Сега разбираме живота, сега виждаме истината. В гроба на нашето глупаво малко аз намираме тишина, яснота и мир.
Истината
В това открито вътрешно пространство, отворения гроб, истинският Живот може да се прояви. Истината винаги е била там, просто е била покрита от огромната купчина човешко невежество. Сега вече разбираме защо умирането и животът са едно цяло. Ние умираме по отношение на собствената си глупост, невежество и алчност, и заживяваме в Истината.
Майстер Екхарт казва:
Любовта е силна като смъртта, твърда като ада. Смъртта отделя душата от тялото, но любовта отделя всичко от душата.[3]
Той ни предава същата идея като Кришнамурти. Когато умрем в обикновения смисъл, тялото ни се отделя от душата ни, от нашето съзнание. Но когато умрем вътрешно, психологически, защото търсим Истината, тогава любовта ни към Истината отделя всички неща от душата ни. Огънят на любовта пречиства съзнанието ни. Този огън трансформира нашето съзнание, превръща ни в истински живи души. Сега вече разбираме защо смъртта, любовта и животът са неделими.
Когато обобщим двата пътя, виждаме следната схематична структура:
Тесният път: Любовта (към Истината) носи смърт, носи яснота, носи Живот.
Широкият път: Любовта (към обикновения живот) носи смърт, носи повторение, носи опит.
Опитът, непрекъснатото усещане за печалба и загуба, е това, което ни отваря вътрешно към възможността за новия път, пътя на тясната порта.
Помирение
Наскоро бях в една римска гробница в Хисаря. Въпреки че в книгите пише, че е римска, гробницата има типично египетски характеристики[4]. На влизане има спускащ се надолу коридор, който води до самата гробница. Когато стигнах до вратата на гробницата, трябваше да коленича, входът беше доста нисък. Този поклон към смъртта е изразен и в Голямата пирамида в Гиза – спускащ се надолу коридор, който води до подземната камера и задънения коридор. Какво ни говори тази тясна порта? Трябва да коленичим пред смъртта, за да намерим Живота. Да приемем смъртта, да се помирим със смъртта е портата, през която можем да достигнем до новия живот, до трансформирано състояние на съзнанието.
Всичко е въпрос на помирение. Взели сме много неща от земята и това ни прави длъжници. Ако не виждаме това, то ние сме гордите човешки същества, които си мислят, че са завладели земята. В невежеството си ние стоим изправени и не можем да влезем в гробницата, все още не сме платили дълговете си. Но в крайна сметка бремето на нашите дългове ни носи себепознание.
Истинското себепознание е важно, защото ни води до това да приемем себе си, а също и смъртта. В същността си това е едно и също нещо. Животът в тази природа и смъртта са напълно преплетени. Присъдата на природата е неотменима. Ако не виждаме това, живеем в илюзия и се борим със смъртта. Това е битка, която не можем да спечелим, но все пак сме свободни да опитаме. Един ден, когато сме уморени и жадуваме за спасение, разбираме, че не можем да стоим изправени в Аз-центрирания смисъл и да живеем истински. Относителното и Абсолютното не вървят заедно. Прекратяваме опитите си да усъвършенстваме относителното и приемаме себе си, включително и смъртта. Приемаме реалността. Покланяме се пред смъртта, коленичим пред тясната порта и смъртта ни пропуска. Влизаме във вътрешната гробница, където намираме яснота и мир. Помиряваме със самите себе си.
Тайнство
Звучи като краят, но тайнството на човека е много по-дълбоко. Смъртта не беше краят, нито врагът, тя беше просто пазачът. Не ни позволи да преминем, защото илюзиите не могат да бъдат приети по пътя към истинския живот. Невежеството и илюзиите са Ахилесовата пета. Краката ни бяха в грешна посока.
Удивително е, че тайната на Живота се показва и предава толкова открито, но въпреки това е в голяма степен скрита, неразбрана изобщо. Много мъдреци и учители на човечеството са насочвали вниманието ни към това. Исус Христос каза:
Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене, ще го намери.[5]
В гробницата на Християн Розенкройц беше написано:
Този компендиум на цялата вселена аз превърнах приживе в един гроб.[6]
Всеки истински духовен път познава фазата на приключване с миналото, вътрешната смърт. Ако пренебрегнем тази фаза и стоим изправени, пазачът на портата няма да ни позволи да преминем и тогава ще трябва да продължим в безкрайния кръговрат на природата. Когато най-накрая разберем това неизменно положение, сме объркани. Истината е толкова поразителна, необходимостта му е толкова логична и неизбежна, че не разбираме защо ни е отнело толкова време, за да го видим.
В крайна сметка краката ни се обръщат в правилната посока. Ахил се помирява с петата си. Изминали сме толкова дълъг път, толкова много пъти сме били жертва на собственото си невежество. Но накрая виждаме, разбираме. Старецът, уморен и изпълнен с преживявания, вижда морето, вечното дихание на твореца. И тогава бие камбаната.
___________________________________
[1] John Donne: For Whom the Bell Tolls by John Donne – Your Daily Poem
[2] Дао Дъ Дзин, глава16, https://lectorium-rosicrucianum.bg/book/21-china-gnosis/
[3] Проповед четвърта
[4] https://www.marica.bg/na-pat/rimskata-grobnica-do-hisarq-pravena-kato-egipetskite-piramidi
[5] Матей 16:25
[6] Зовът на Розенкройцерското братство, https://lectorium-rosicrucianum.bg/book/9-zova-na-rozenkroicerskoto-bratstvo-fama-fraternitatis/
