Има ли някакъв смисъл във вечната игра на добро и зло? Вникването в този въпрос може да ни отведе отвъд нашия свят.
Някои хора често използват думите: „Всичко е добре“. Това включва активности като разпускане вечер, четене или гледане на трилър. Наскоро прочетох на корицата на един криминален разказ (бестселър номер едно) следните думи: „Той просто е добър: перфиден, дълбок и сложен“. Тези качества изглежда са печеливши.
С какво ни впечатлява една такава реклама? Защо криминалните разкази са толкова интригуващи? Казват ли ни нещо за нас самите? Можем ли да намерим аналогия в нас? Подсъзнателно искаме да узнаем това, което усещаме вътре в себе си?
„Не мога да си представя престъпление, което не съм извършил в мислите си“ е сентенция, за която се смята, че е изречена от Гьоте. Лошите неща са в мислите и чувствата на всеки един от нас.
В Новия завет Иисус разяснява на младеж, който го е нарекъл „учителю благи“: „Никой не е благ, освен Бог.“ (Марко 10:17).
Насилието над другите, намесата в живота им винаги се е случвала. Често започва безобидно. Някой има добро намерение или просто се шегува. Но после нещата се обръщат. Хората се увличат и вършат неща, които понякога са толкова чудовищни, че не могат да бъдат описани с думи.
Какво има вътре в нас, та е възможно изведнъж да се ужасим един от друг? Както сме дружелюбни към ближния, нещо се случва и вече се страхуваме един от друг.
Относно мястото на злото
След времето на нацистите философът от 20-ти век Хана Аренд се е занимавала задълбочено с въпроса: какво всъщност е злото. Тя е стигнала до невероятно и важно заключение, а именно, че „пълното зло няма основа, то няма корен и поради това, че няма корен, няма предел, може да стане невъобразимо крайно и да превземе целия свят“. [1]
Това, че няма основа и е без корени означава, че злото не се разпростира до най-дълбоките глъбини на човешкото същество. То се намира в една външна област, към която принадлежат мислите и чувствате, въпреки ужаса му. Там то може да създаде чудовищни образи. Може да сграбчи почти всекиго и въпреки това няма достъп до най-съкровената частица на човешкото същество, до това, което е истинската ни същност.
В първото послание до коринтяните в Библията има изречение, което бихме искали да цитираме в този контекст: Любовта „не държи сметка за злото“ (Кор. 13:5). Любовта, която се има предвид тук, е божествената любов, силата на центъра на човешкото същество. Също е казано: „всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи“ (Кор. 13:7). Това означава, че е търпелива по отношение на злото и никога не го отдава на най-съкровената същност на човека, понеже там злото липсва.
В нашата жизнена реалност нещата са малко по-различни. Тук приписваме злото дело някому, необходимо е да го направим, защото именно чрез него се е случило. Всеки трябва да поеме отговорност за действията си.
Откъде идват импулсите на злото?
Има един важен аспект: случващото се в света и в живота на всеки индивид е повлияно от миналото. Ние живеем според определени модели. Част от всичко това е и изобилието от преживявания, които са запечатани в паметта ни. Всичко, което се е случило, продължава да въздейства. Никога нищо не е напълно приключило. Миналото съществува в настоящето като неразтворена сянка, невидима и мъглява. Нашето себеутвърждаване, борбата за разгръщането на егото ни се разкриват чрез него. Това важи и на индивидуално, и на колективно ниво. Понякога силите на миналото са толкова нагнетени, че се освобождават върху индивидите, групите и хората като порой. Точно това се случва в момента и в глобален мащаб.
Апостол Павел вижда в това реални и невидими сили и ги нарича „злите духове в небесата“. Той казва: „Нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места“ (Еф. 6:12).
Защо е това зло? В миналото е било извършено също и много добро. Всичко това, идващо от стари времена и продължаващо и досега, ни държи привързани към земята с непрекъснатото си повторение. Това пречи на постъпките ни да произтичат от настоящето, да бъдат вдъхновени от него. Миналото трябва да бъде осмислено, трансформирано и приключено. Нашата земя е огромно работно поле и всеки от нас има своя задача тук, често без сам да го осъзнава.
Манихеите, световно духовно движение от първите векове на нашата ера, изпълниха тази задача и се единиха с любовта, произтичаща от божественото. Докоснати от нея, те казаха „Трансформирайте злото чрез Любовта и ще стане добро“. Техният път водеше отвъд този свят. Неслучайно управниците се бориха срещу тях с огън и меч.
За относителното и абсолютното
И така, какво е добро? И какво е зло? Двете понятия са свързани, те са сродни, те се определят едно друго. Можем да познаем какво е зло, само ако знаем какво е добро. Доброто и злото по начина, по който ги познаваме, са нещо относително. Това, което е добро за един, може да бъде зло или лошо за някой друг. От нашата перспектива не можем да знаем със сигурност кое е добро и кое е зло.
Нека видим един пример от Корана: 18-тата сура ни казва как човек, надарен с милостта на Бог, извършва дела, които от нашата перспектива са лоши. Той пробива дупка в дъното на кораб, така че корабът потъва и убива човек (сура 18:71 и следващи). Муса (Моисей) го придружава и не е съгласен с това. Но очите му са отворени и той разбира, че чрез тези дела е станало възможно позитивно развитие за бъдещето.
Освен относителното съществува и абсолютното. Това означава, че съществува перспектива от по-висш порядък. Самите ние също имаме връзка с абсолюта. Мистерийният център на човешкото същество е част от абсолюта. Това е божественият елемент в човека. Това е, както се казва в народната мъдрост, абсолютното добро, единственото добро, за което говори Иисус. Нашата съвест е негово далечно ехо, поне ако все още имаме някакъв достъп до абсолюта в нас.
От нашата перспектива не можем да видим по-дълбок смисъл в злото. Но всичко е различно, когато е от перспективата на абсолюта.
[1] Hannah Arendt, Some Questions of Moral Philosophy, Chapter 2, in: Responsibility and Judgment, Penguin Random House, 2005.
