Външното пътуване може да бъде и пътуване навътре.
Усещането за самота или това да бъдеш сам е неприятно за много хора. Не и за мен – аз се чувствам добре, когато съм сам. Сигурно нещо не ми е наред. Както казва съпругата ми, аз съм неспособен да изградя връзка, или се страхувам от близост, или ме е страх да се разкрия. Да бъдеш сред хора е нещо напълно естествено. Но не и за мен, аз се чувствах наистина добре по време на пандемията от коронавирус. Странно ли е това?
От психологическа гледна точка е ясно. Често съм бил нараняван в младежките ми години, а и по-късно. Бях от онези момчета, които винаги остават в периферията, един от от загубеняците, които не струват нищо, поне според мнението на другите. Затова се отдръпнах и реших да опитам късмета си сам, в уединение. Никакви отношения означава никакъв риск да бъдеш наранен. Раненият елен се оттегля в гъстата гора, за да умре. Да, това трябва да е обяснението.
В продължение на почти 20 години всяко лято, а понякога и през зимата, ходех на походи в Лапландия – сред дивата природа, без пътеки, без хижи, през блата и гъсти гори. Мобилните телефони нямат обхват там. Носех само предавател за спешни повиквания, за успокоение на съпругата ми. Това е бутон, чрез който можеш да повикаш помощ посредством сателитна връзка.
Никога не се почувствах самотен там. Имах усещане за вътрешен покой и че съм си у дома, не бях чужд. В радиус от 10 километра нямаше никого. Ако падна в някой поток и си ударя главата в камък, съм мъртъв. Веднъж дори срещнах мечка с малкото ѝ на около 15 метра от мен. И въпреки това се чувствах като у дома си. С малки изключения, никога не ме беше страх.
Езотериците биха казали: да, разбира се, в предишно свое прераждане си живял там и си бил щастлив и сега си припомняш това. Честно казано, това не ме интересува. Просто съм тук и живея сега. Всичко в мен има своя смисъл и е важно, може би дори жизненоважно, но причината за това не е от значение. Важното е настоящето и то просто е такова, каквото е, и всъщност това е, което е от значение за мен. Знам, че всичко, което трябва да бъде разрешено, винаги ще ми бъде разкривано толкова дълго, колкото е необходимо.
В Лапландия се случваха странни неща. Районът там горе е беден на физически дразнители: през лятото попадаш на езера, блата, дървета, скални блокове, хълмове, планини и снежни полета (и, разбира се, комари). На първия ден все още не съм пристигнал истински (вътрешно), на втория ден осъзнавам, че съм в Лапландия, а на третия става монотонно. На четвъртия ден се появяват мисли и чувства, за които преди е нямало място. Осъзнавам болката и страданието си, вървя през гората и плача. Това продължава и на петия ден, а на шестия всичко, което е имало нужда да излезе, вече е излязло. След това съм спокоен, отпуснат и освободен. Това е истински катарзис (пречистване).
През зимните походи ставаше още по-тежко. Всичко е бяло, навсякъде сняг, вятър, бяла пелена (мъгла с видимост едва един метър) и студ. Абсолютна тишина денем и нощем. Единственото, което се чува, е пукането на леда по езерата (те са част от реки и ледът се раздвижва). Въздухът е студен и чист. Всичко е още по-бедно на дразнители. Пътуването навътре е по-дълго и по-дълбоко заради дългите нощи. Най-студената ми нощ беше при −35°C в палатката. Вечерта преди тази нощ небето беше изпълнено със северни сияния – абсолютно зашеметяващо. Небето просветлява в тъмнината, точно както помраченото съзнание се озарява. Светлината винаги свети, дори и в най-дълбокия мрак. Именно тогава осъзнах, че всъщност никога не съм бил истински самотен. Бях сам, но никога самотен.
По-нататък в живота ми нещата станаха по-ясни. Може би в началото е било неспособност да се свързвам с другите, но в крайна сметка се оказа копнеж за мир, покой и потапяне в онази тишина, която говори много, много тихо. Тази тишина се чува много по-лесно в самотата, отколкото в градския шум. Урокът беше да осъзная, че всичко е вътре в нас и че същественото се проявява във всеки един момент от живота ни и следователно може да бъде разпознато. Само че менталните ни образи, бъркотията от чувства и хаосът от желания притискат душата ни като голяма, тежка, мокра кърпа и я задушават.
Ако искаме да „чуем“ тишината на душата, най-лесно е това да стане във външна тишина, в уединение.
Всяко външно действие, извършено символично с мисъл за вътрешното ни Аз, оказва въздействие и навътре. Като го правим осъзнато, му даваме силата да действа и отвътре. Например когато чистим, това може да се случва на две нива: заети сме да изчистим нещо и в същото време почистваме и в собствената си душа. Тогава чистенето отвън се превръща и в почистване отвътре, поне малко. Тогава намираме въпросния предмет за по-красив не само защото е чист, но и защото душата ни е станала малко по-чиста.
Преходът през природата означава да прекосим даден пейзаж, но може да означава и да преминем през собствената си душа. Точно както откриваме нови места отвън, така можем да намерим и слепите петна на собствената си душа. Точно както се радваме на красотата около нас, така се радваме и на всеки разрешен проблем, защото именно тогава душата става красива. Осъзнаваме, че по този начин вървим към самите себе си.
Всеки човек има свой собствен път и никой не е длъжен да се скита в самота, за да намери себе си. Единственото важно нещо е наистина да вървим по пътя си, защото смисълът на този път е именно да бъде извървян.
