Няколко пъти през живота си преживях дълбоко отчаяние. Това бяха предимно кризи, свързани с партньорството и брака, безмилостно разкриващи двама души, които се срещат и от една страна изпитват силно взаимно привличане, а от друга страна са толкова различни по отношение на мислене и поведение, че напреженията, търканията, конфликтите и чувството за отчаяние са неизбежни.
Аз страдах много години, болката ме изяждаше отвътре. Обвинявах партньора си, а понякога и себе си. Изчетох много книги, проведох много разговори с добри приятели и дори започнах терапия. И все пак в основата на всичко това беше моето дълбоко желание да разбера:
„Какъв е действителният, най-дълбок смисъл на връзката между мъжа и жената?“
Скоро осъзнах, че всички тези помагащи книги и емоционални патерици достигат до една граница. Всички успяваха да опишат доста точно и често хумористично различните основни модели на “мъжа” и “жената”. Те имаха голяма информативна стойност и ми помогнаха да разбера по-добре различията между мен и партньора ми. Но не успяха да разкрият по-дълбоката идея, която носи смисъл на отношенията между мъжа и жената.
Четейки К. Г. Юнг, открих следното:
„Срещата на две личности е като смесването на две тела: ако те изобщо се свържат, това ги променя и двете.“
– К. Г. Юнг: Mysterium Coniunctionis
Юнг загатва, че двамата партньори могат да бъдат трансмутирани чрез взаимна отдаденост. Той намеква за творчески процес, чийто резултат може да бъде нещо съвсем ново.
Днес терминът “отдаденост” обикновено се използва изключително на материално ниво. Съвременните семейни терапевти като Волфганг Гедеке категорично сочат към един парадокс, който едва ли е известен на много двойки: въпреки че и двамата изпитват силно сексуално привлчане един към друг и копнеят за пълнота и общение, намесването на “силата на похотта” често води до болезнени чувства на разделяне и отчуждение. Похотта винаги има служещ на себето аспект. Следователно доста често това не води до отдаването и единението, желано от двамата, а може още по-силно да отблъсне всеки един от партньорите обратно към себе си. Очевидно е, че идеята за “отдаване” между мъжа и жената не трябва да се ограничава до физическия аспект, а да включва също и емоционалния и духовния аспект.
„Чистотата на душата зависи от очистването от фрагментирания живот и навлизането в един живот, който се намира в единство.”
– Мастер Екхарт
Като човешки същества, като същества от плът и кръв в този свят на противоположности ние винаги сме до известна степен изложени на “раздвоение”, на “спор” и “отчаяние”. В този болезнен процес ние изпитваме нашата екзистенциална непълнота и несъвършенство емоционално, както и физически. Дори най-любящият и разбиращ партньор не може да компенсира този фундаментален дефицит. Нашата душа се управлява от силите близнаци на природата (“добро” и “зло”), които причиняват страдание и скръб, но и ни подтикват да развием различителна способност, както и себеосъзнаване. Причината, поради която страдаме, е нашето собствено раздвоение. В някакъв момент обаче, можем да открием, че зад нашето его (което причинява разделение и чертае граници) съществува “не-его”, посветено на единството, което чака да бъде съживено. Това не-его копнее да бъде освободено от затворническата черупка на егото – във всеки мъж, във всяка жена. Мъжът и жената имат да постигнат заедно една велика задача. Мъжът и жената могат да си помагат взаимно като се посветят на най-съкровеното не-его, което всеки от тях трябва да развие. “Земната” любов винаги е ограничена. Тя е предварителен етап, “сфера на упражнение” така да се каже, за отдаване на не-егото.
Това изяснява духовното измерение на сътрудничеството между мъжа и жената. Във всеки мъж и всяка жена сияе една божествена искра, запалена в самата зора на сътворението от двата допълващи се мъжки и женски “полюса” работещи заедно. Този огнен елемент, затворен във всяко човешко същество, иска да се превърне в “духовно дете”, едно изцяло ново творение.
За това загатва Ницше, когато пита:
„Ти човешко същество ли си, имащо право да иска дете?
Ти победител ли си, себезавладяващ човек, арбитър на сетивата и господар на своите добродетели?
Или желанието ти идва от звяр и порив? […]
Аз желая да победиш и да получиш свобода да копнееш за дете […]
Изграждай отвъд себе си. Но първо трябва ти самият да бъдеш построен, за да бъдеш подходящ за мен, независим по тяло и ум.
Не само на ширина ще трябва да се възпроизвеждаш ти, но и на височина!
За тази цел ти помага градината на брака!
По-висше тяло ще трябва да създадеш, първично движение, едно колело, което се върти само по себе си – създател ще трябва да създадеш.
Брак: това наричам волята на двамата, да създадат този, който е повече от онези, които го създадоха. Взаимно уважение наричам брака, пред тези, които са го пожелали.
Това е истината и значението на брака ви. Но това, което мнозина назовават брак – о, как да нарека това?– Ницше, „Тъй рече Заратустра“
В своята духовна структура първоначалното човешко същество е един създател и по този начин образ на божествената баща-майка (Изис-Озирис). Писанията на великите гностични учители очертават основния принцип на сътворението от самото начало: от божественото същество баща-майка произлиза”естественият андрогинен човек”. Неговото мъжко име е: “съвършен ум”. Неговото женско име е: “премъдрата даряваща живот София (т.е. мъдрост)”. Цялото по-нататъшно творение, произтичащо от това безсмъртно, първоначално човешко същество, се появява чрез хармоничното сътрудничество на мъжките и женските полюси. Но този основен принцип на творението бе нарушен, когато в древното минало се появи еон, който създаде идеи, включващи само един от двата полюса. Настъпи смущение между мъжкото и женското – и оттогава нататък цялото творение (включително и сегашното човечество) бе увредено. (Виж Славенбюрг, Я. .: Ключ към Гносиса, Хаарлем/Бирнбах, 2003).
Само ако познаваме този велик контекст, можем да започнем да разбираме действителния обхват на драмата в отношения между мъжа и жената. Ние, хората, като мъже и жени, сме непълни, недовършени същества, които винаги усещат една липса. Но въпреки нашите недостатъци не сме загубили цялата надежда. Съзнаването на нашето “отчаяние” може да накара божествения принцип, който е капсулиран в нас, да се превърне в Нова душа, обединяваща мъжа и жената, ума и сърцето. Във взаимно отдаване мъжът и жената могат да си сътрудничат, за да предизвикат трансмутация и освобождение. Те могат да освободят първоначалното човешко същество вътре в себе си, единството на “съвършения ум” и “премъдрата даряваща живот София”.
О, единение,
единство на детето,
дете, живеещо все още в старците.Съвършен живот преди живота,
който ни пробужда за живота.О, нека станем това, което бяхме
и необяснимо сме,
не мъж, не жена,
а едно.– Ерик ван Руйсбек, „Поетично разсъждение върху стих 4 на Евангелието на Тома“
