Нашият живот е пъстроцветно великолепие. Но този, който се отразява в нашето битие, иска да бъде намерен.
Понякога потоците променят посоката си. Изворът остава на едно и също място, както и морето, но пътят между тях тогава е различен. Там, където някога е текла водата, остават мъртви притоци, басейни, езера, езерца. Те продължават да се захранват отдолу от подпочвените води и отгоре от дъжда. Така те остават косвено свързани с потока, но в същото време се превръщат в нещо свое. За тази цел очарователната природа ги украсява, като украсява всеки по свой начин. Поляната е създадена с чудесни места, биоразнообразие и прекрасни биотопи, „образи на живота“ (от гръцки bios= живот, topos= образ, място).
Стремим се към духовност и говорим за това, че сме „в потока“. Всичко тече, дори сгъстената субстанция е в движение. Ние обаче искаме да „течем“ на по-високо ниво, в потоци от духовна светлина. Защото усещаме: има единство, има свобода, радост, любов, истински живот. Но – не може ли да се окаже, че ние сме само по-красиви и по-величествено оборудвани басейни, езера, езерца или мъртви разклонения на река?
Душите също образуват пейзажи – прекрасно разцъфнали, мрачно бродещи или разрушени, отровени. В почти всички от тях по един или друг начин има конфликт, открит и шумен или фин, скрит зад кулисите. Ние се нуждаем един от друг, работим заедно, може би се харесваме – и все пак има нещо, което ни разделя и ни настройва или иска да ни настрои срещу другия. Често това са банални случаи, в които ни завладява нашата индивидуалност, нашата разделеност, това, че сме специални, това, че излизаме от потока. Налице е добрата воля заедно да живеем хармонично. Но има и скрито нежелание, вътрешен противник. И то сякаш набира сила. Подвластна ли е нашата индивидуалност на развитие към нарастващи катастрофи? Писателят Ханс-Магнус Енценсбергер (1929-2022) пише през 1993 г. есе със заглавие: Перспективите на гражданската война (Aussichten auf den Bürgerkrieg).
В него той заявява:
Тя [гражданската война] се води не само от терористи и тайни служби, мафиоти и скинхедс, наркобанди и ескадрони на смъртта, неонацисти и черни шерифи, но и от незабележими граждани, които за една нощ се превръщат в хулигани, подпалвачи, амок-бегачи и серийни убийци.
И той открива един общ знаменател:
Това е, от една страна, аутистичният характер на извършителите и, от друга, неспособността им да правят разлика между разрушение и самоунищожение. В днешните граждански войни всякаква легитимация се е изпарила. Насилието се е освободило от всякакви идеологически оправдания.
Преди 100 години Рудолф Щайнер, гледайки в бъдещето, заявява, че нашият културен период един ден ще завърши с „война на всички срещу всички“:
Трябва само да осъзнаем каква е основата, истинската причина за тази война. Тази основа или причина е разпространението на егоизма, на себичността, на аза на хората. […] Всеки, който не осъзнава, че егото е нож с две остриета, едва ли ще разбере целия смисъл на развитието на човечеството и на световното. развитие. От една страна, това его е причина за това, че хората се втвърдяват в себе си, че поставят всичко, което им е достъпно външно и вътрешно, в служба на това его. Именно това его е причината всички човешки желания да са насочени към задоволяване на егото като такова. Как егото се стреми да придобие част от общите земни блага като свои собствени, като своя собственост, точно както това его се стреми да изгони всички други егота от своята територия, да воюва с тях, да се бори с тях: това е едната страна на егото. Но от друга страна, не бива да забравяме, че това его, този Аз, е в същото време онова, което дава на човека неговата независимост, неговата вътрешна свобода, онова, което издига човека в истинския смисъл на думата. Неговото достойнство се основава на егото, на Аз-а. То е предразположението към божественото в човека. (в: Апокалипсис на свети Йоан)
Нашето его е взривният фактор, в него ние носим в себе си своето падение. Но също така и нашия възход. Единственият въпрос е колко бързо актуализираме едното или другото. Енценсбергер говори за аутизма на нашето съзнание и за саморазрушението, което го съпътства. Можете да ги наблюдавате навсякъде, действията на отчаяние, разпадането на самотата. Азът на хората е претоварен с напрежение. Натрупват се разкъсващи изпитания. В съзнанието и несъзнаваното се е натрупало твърде много от несъвместимото. Медиите подхранват това, пренасяйки пламъците на конфликтите от цял свят към нас. И в някакъв момент ние хвърляме навън разпаления в нас нечестив огън. Защото всичко, което е вътре, се изтласква навън в съответствие с творческия процес. Имаме обаче чудесната възможност да предадем всички разрушителни сили, които навлизат и действат в нас, на божествения аспект на най-съкровеното ни същество – и те ще излязат от нас преобразени.
Потокът все още е там, симпатията все още е там, любовта, емпатията, духовността. Те продължават да чукат, искайки да се върнат, да ни пречистят и изпълнят. Но това всъщност не се получава, усилията ни остават частични. В нас са се отложили твърде много неща, резултати от хилядолетни кавги.
Оставете мъртвите да погребат своите мъртви, а вие идете и проповядвайте Божието царство (Лук. 9:60). Това са странни думи – може би сме ги чели. Сега те звучат вътре в нас, напълно ново, сякаш през вътрешни облаци и изпарения. „Сега си мъртъв, но животът те чака“. Но къде е той, животът? Едно твърдение ми идва наум: В цветното отражение имаме живот (Гьоте, Фауст част 2, действие 1, Грациозен пейзаж). Колко дълго трябва да работи в нас едно изречение, преди наистина да разкрие своя смисъл?
Моето тяло с прекрасната си форма, структура на органите и крайниците, моето его и дори животът ми – те са отражения, те са пъстро великолепие. Те идват отнякъде, те не са просто там. Всеки човек има произход, архетип, чийто образ е той. В тях се проектира и тяхната свобода. В нея ние сме се придвижили напред, отдалечили сме се от това, което е в най-съкровената ни същност. Но сега то ни призовава да се върнем, да бъдем отново в едно с него, със себе си. Най-съкровеното иска да ни обгърне, да ни носи майчински като свое дете, да ни напътства, докато съзряваме. Нашето напускане, нашият напредък се оказва разходка в нестабилното, в неразвитото, във външното, което е загубило връзка с вътрешното. Последицата от това според философа Петер Слотердайк е „психоза“, „латентната първична тема на модерността“. Процесът на модерността [предполага] посвещаване на човечеството в абсолютната външност. (Слотердайк, Сфери [Sphären])
Ние смятаме материалните форми на света за единствената реалност. Благословията на науката отваря вратата и за едно суеверие с най-тежки последици – вярата в абсолютната външност. Това е вярата в смъртта като край на живота. Забравили сме активния, постоянно съзидателния полюс, полюса на живота, И така въвличаме в дисбаланса на съзнанието си всичко, което би могло да ни стабилизира. Сега сме обгърнати от нещо, което ни е чуждо. Последиците от това самоунищожение са, че ние унищожаваме и средата, в която живеем. Много хора вече не усещат нищо от вътрешния живот на природата.
Но потенциалът да станем отново цялостни все още съществува. „Ти не си толкова сам, колкото си мислиш, все още не си напълно унищожен“ – така бихте могли да интерпретирате един вътрешен глас. „Ти си моето откровение, искам да се покажа на света чрез теб“.
Понякога хората се оказват в смъртна опасност. Вътрешната им структура се разпада, може би след злополука, тежко заболяване или преживяване, близко до смъртта. И изведнъж се появява Аз Съм. Спокоен, уравновесен, изпълнен с мир, радост, любов. Недокоснат от външната обстановка, която може да бъде драматична, той се озарява, единен с всичко и все пак самия себе си.
Но не е нужно да сте в смъртна опасност, за да имате такова преживяване. Вътрешните бездни на нашето същество са достатъчни. Те могат да събудят мощен копнеж, могат да предизвикат в нас вик за помощ, който звучи в дълбините на вътрешното ни аз.
И отговорът идва. Привидната празнота ме гледа, говори „думи на безмълвието“. Търся този поглед отново и отново – и в мен се появяват очи за него. Слушам „думите на безмълвието“ отново и отново – и в мен възникват уши за тях.
От зората на човечеството се появяват думи, които отразяват този опит:
Той не се схваща нито с говорене, нито с мислене, нито с виждане. „Той е!“ Чрез тази дума той се разпознава, а не по друг начин. „Той е!“ Така той е разбираем, доколкото е същност и на двете. „Той е!“ Който го схваща по този начин, за него същността му става ясна.
(Катхака Упанишад, Шеста валия)
Вярно е! Сигурно е! Това е пълната истина!
Това, което е долу, е равно на това, което е горе,
и това, което е горе, е равно на това, което е долу,
така че чудесата на Единия да бъдат осъществени.(Tabula Smaragdina)
Поетът Фридрих Хьолдерлин (1770-1843) е един от тези, които пренасят „то“, великото, в нашето време. Той казва за онези, които съзряват: Те чуват словото, отдавна изричано от сутрин до вечер [от Изток до Запад], едва сега.
За: Близък е / и труден за възприемане е Бог. / Но там, където има опасност, / расте и спасението. Който се отвори за този вътрешен спасител и се съедини с него, в него изгрява ново слънце, в него Бог се появява в златните облаци на своята аура (из стихотворенията: Friedensfeier, Patmos и Der Archipelagus)
За това ние сме и утроба, и акушерка. Богът в нас, вечният Аз Съм, иска да се издигне като спасител. Като онези, чиято пъпна връв е била отрязана, ние можем отново да намерим майчината земя, можем да ѝ се доверим и да се впуснем в нея, както е било. Душите ни приличат на вода, а първичната земя – на огън. Ако копнежът ни е достатъчно голям и съобразим живота си с него, водата се превръща във вино, както се казва в притчата. Ние намираме връзка с космическата лоза и се превръщаме в нейни клонки.
В рамките на настоящата форма се развива втора форма – форма на светлината, на „вода и дух“.
Светлината, носителката на живота, умира в нас и се структурира в духовно „тяло“, фино, ефирно, разширяващо се и свиващо се по желание. Безсмъртната форма се появява чрез съвършеното отдаване на нашето его и едновременно с това на вътрешния Бог. Те се обединяват в съвместното съзидание, и двамата умират в новия образ, безсмъртното човешко същество.
Делата от миналото все още се придържат към старото тяло, те все още ни съпътстват. Да, сенките наистина се появяват едва сега, под въздействието на светлината. Защото те искат да бъдат изкупени, да се превърнат в мъдрост чрез осъществяване. Това става чрез прошка, благодат, приемане. Трябва да ги изтърпим, трябва да видим през тях. Всичко, което правим и не правим в този процес, се отразява в структурата на новото духовно тяло. То му придава дълбочината на съзряването; в него се внася реколтата от дългото ни отделяне.
Времето също се променя. Преди това израз на кармични сили, сега то става по-леко, издига се на друго ниво. Що се отнася до новото духовно тяло, ние излизаме от причинно-следствените връзки на миналото. Вертикалното доминира и запълва моментите. Степента, в която това се случва, зависи от степента на нашата отдаденост на свръхвремевия Аз Съм. А също и от способността ни да преодоляваме с негова помощ сенките, изникващи от подсъзнанието. Постепенно се утвърждава нашето „място“, новият образ на живота в сферите на душата между долу и горе. Времето и безвремието се преплитат тук и дават възможност за прокарване на пътища в течащите нагоре потоци. От миг на миг се осъществява новото сътворение, Единственият се излива в своя образ.
Бъдете безпомощни, удивени,
не можете да кажете „да“ или „не“.
Тогава сме вдигнати от носилката на благодатта.
Прекалено сме смаяни, за да видим тази красота.
Ако кажем, че можем, лъжем.
Ако кажем: „Не, не я виждаме“,
тогава това „не“ ни обезглавява
и затваря прозореца ни към божественото.
Затова нека по-скоро да бъдем несигурни във всичко,
освен в себе си,
и то само за да могат чудотворните същества да ни се притекат на помощ.
Напълно безпомощни, ние лежим в кръга на нищото и мълчим,
и накрая ще кажем с удивително красноречие:
„Направлявай ни!“
Когато сме се отдали напълно на тази красота,
ние ще бъдем могъща доброта.
(Руми)
