„Най-възвишеното действие е да поставиш другия пред себе си.“
Уилям Блейк
Как се отнася мисленето към чувствата и волята?
Щайнер отговаря на първия въпрос с антропологията. Той твърди, че в чувствата сме свързани само със себе си, но в мисленето сме свързани с целия свят. „Мисленето е елементът, чрез който участваме в общите събития на космоса; чувството е това, чрез което можем да се оттеглим в границите на собственото си същество“. Парадоксът на свободата се превръща в антропологичен парадокс, защото човешкото същество се характеризира с тази „двойствена природа“. Тук обаче трябва да се запитаме дали реално нашето мислене не ни затваря за света и другите също толкова или дори повече, и дали нашите чувства не ни свързват с другите и света? За това има поне толкова доказателства, колкото и за твърдението на Щайнер.
Един по-внимателен поглед върху текста ни показва, че авторът често е неопределен. Още в първа глава той заявява с патриархален жест, че „мисълта е баща на чувството“, но от друга страна и че „любовта отваря […] очите“. С други думи, любовта притежава и качеството на познание. И не само това, любовта се превръща и в решаваща характеристика на свободата на действие. „Само когато следвам любовта си към обекта, аз самият съм този, който действа. […] Не признавам никакъв външен принцип на действието си, защото съм открил в себе си причината за действието, открил съм любовта към действието. Аз не изследвам интелектуално дали действието ми е добро или зло; аз го извършвам, защото го обичам“.
Самият Щайнер е бил наясно с тази парадоксална неопределеност на чувствата, мисленето и действието. Той я разрешава чрез един динамичен принцип. Между чувството и мисленето, между затвореността и отвореността към света има „непрекъснато люлеене напред-назад“, то е „като живия мах на махало“. Образът на махалото се отнася към една непрекъсната задача на развитието, при която е важно индивидът „да поеме материала на трансформацията в себе си“ и да се формира като свободно същество. При това мисленето, чувствата и желанието, както и съзнателното и несъзнателното, самоопределението срещу определянето от другите, са в развиващо се взаимодействие. Това не е процес, при който да протича предварително зададена програма, иначе той не би бил свободен. По-скоро това е творчески процес. Това е творчество в действие.
Как мисленето се отнася към другия човек?
За да обясним втория отговор на Щайнер, как мисленето се отнася към другия човек, бихме искали да се спрем на друг автор. През 2020 г. Кей Темпест, майстор на словото и поет, публикува есето „За връзката“. Оттук нататък тя вече няма да пише с женското име Кейт, а ще създаде небинарното, т.е. неопределено от пола име Кей. По този начин в резултат на процеса на своето развитие Темпест избягва общата роля на половете „мъж“ или „жена“ и поставя принципа на индивидуалността над този на общите термини и класификации. Тя би могла безпроблемно да допълни разсъжденията на Щайнер в последната глава на книгата му „Философия на свободата“, в която се обявява индивидуалността на човека за съществена и се осъждат строгите роли на половете. Според Щайнер не само хората трябва да се еманципират, но и мисленето трябва да се трансформира по съответния начин. „Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на вида, така и познанието трябва да се освободи от общоприетите разбирания“.
С размислите и преживяванията на Темпест за взаимосвързаността парадоксът на свободата вече е преодолян по начин, подобен на изискването на Щайнер да се мисли необвързано спрямо наложените от света концепции. Темпест обаче не приема като Щайнер за принцип на взаимосвързаността – изживяването на мисленето, а по-скоро творчеството. Тя казва, че в творчеството откриваме основата на емоционалното разбиране. Когато слушаме истории, ухото ни също е емоционално; в нас възникват нагласи на грижа и съпричастност, които същевременно са творчески. „Творческата връзка доближава човека до себе си, когато той е започнал да се отдалечава; тази близост е дълбока и насърчава по-дълбокото съсредоточаване и по-доброто слушане, което на свой ред отново насърчава дълбоката връзка“.
Темпест се концентрира повече от Щайнер върху енергийните процеси на разбиране и слушане. Но не по-малко важни за нея са аспектите на практикуването и развитието. „Ежедневната практика на съзнателно свързване с чуждата история може да предложи на мен, ангажирания читател, жив пример за това как да подхождам към обмена без експлоатация, насилие или егоистичност“.
И тук Темпест сякаш възприема и изпълва с конкретен живот, със страстна практика наследените от Щайнер думи в неговата „Философия на свободата“. „Индивидуалността е възможна само тогава, когато всяко отделно същество познава другото само чрез индивидуално наблюдение“. Нека отбележим категоричността на Щайнер в нейната строгост: само чрез индивидуално наблюдение! Мотото на Уилям Блейк, цитирано в началото, тук се превръща в програма. Мисленето, което в индивидуалните отношения може да бъде преживяно и като отделящо, става подчинено на индивидуалното емоционално преживяване и творчески духовната дейност, макар това да не намалява неговото значение. Напротив, то става неразделна част от процесите на трансформация, за които творчеството на Щайнер и на Темпест свидетелстват по свой начин. При четенето на техните произведения те също така стимулират, а дори и изискват мислене и свързаност.
