Платон, гръцки философ, който е живял през 5-ти и 4-ти век пр.н.е., се смята за един от основоположниците на западната мисъл. Неговите идеи и политическите му разсъждения често се свързват съответно с християнството и социализма. Философията му също така представя прословути пресечни точки с т.нар. източни традиции и най-забележителният пример, който може да се спомене, е темата за безсмъртието и превъплъщаването на душите. Пряко свързана с тази тема е идеята за паметта на душата, някакъв вид памет за всичко, което е живяно в многобройните ѝ превъплъщения, но преди всичко за това, което е изживяно в нейното първоначално състояние, преди да дойде на този свят.
Теорията на Платон постулира, че знанието е равнозначно на запомненото и че култивирането на „практикуване на помняне“ е начинът да се достигне до същността на всичко и да се завърнем към първоначалния живот. Без да взимаме под внимание многото нюанси на тази теория, това, което следва да се подчертае, е значението, което тя придава на паметта в живота на търсача на истината. Със сигурност това е специална памет, тъй като тя е свързана също с неща, които надхвърлят света на разума. По този начин ограничената ни способност да познаваме истината и справедливостта е просто остатък от способността ни да живеем в общение с тях, преди да сме придобили материално тяло. Нашето състояние в този свят следователно е неестествено и причиняващо изключителни страдания на душата.
Тясно свързано с паметта ни е осъзнаването на нашата идентичност. Лесно е да се разбере например, че историята на една страна позволява на жителите ѝ да формират идеята за обща националност, точно както нашите спомени затвърждат в нас собствената ни индивидуалност. Неслучайно авторът на Малкият принц обяснява чрез лисицата, че пленяването на един човек изисква изграждането на история с този човек, култивирането на моменти… Да се култивира, за да се овладее. Ето защо загубата на памет може да доведе до много неприятни последствия за някого; най-лошото от тях вероятно е да забрави кой е. Забравянето на себе си води до загуба на смисъл, чувството постоянно да си не на място и вътрешна пустота. От друга страна, силната памет или интензивният спомен за нещо по-конкретно означава, че това нещо е много важно за човека. Самият Бог пожела да покаже грижата и любовта си към своя народ, като подчерта колко много е загрижен за него: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би забравила и тя, Аз няма да те забравя.“ (Исая 49:15).
Ако общата памет на човека е толкова тясно свързана с неговата идентичност, паметта, такава каквато Платон я описва, т.е. паметта на душата, със сигурност е способна да разкрие същността на самата душа. Въпреки че духовната идентичност на човешкото същество трудно би била сведена до съзнанието му, тя непрекъснато му се посочва посредством паметта за неговото истинско съществуване, която се проявява посредством копнеж за пълноценен живот, за вечност и любов. Съзерцанието на всички тези неща в едно безкрайно далечно минало е причината, поради която ги търсим безспирно сега. Платон обяснява защо ги обичаме толкова много в диалога Федър:
„След еволюцията през която преминава душата тя започва да познава съществените неща. Това познаване на чистите истини я потапя в най-голямото щастие. […] Причината, която привлича душите към небето на Истината, е защото едва тогава те може да открият храната, способна да подхранва и развива крилете им, тази, която отвлича душата от ниските страсти.„
Да се познае същността на нещата е триумфът на душата.
Тогава как е възможно тя да бъде отклонена от това благословено състояние? Митът, който Платон използва, за да илюстрира своето мислене, разкрива разстройство, причинено от желанието ни съзерцаваме същественото или желанието ни да имаме повече. Резултатът на това разстройство е невъзможността да останем там:
„Когато душата се напълни с нечиста храна поради пагубни желания, пороци и забрава, тя става тежка и се понася безкрила към земята„. (Федър)
Това обяснява защо хората постоянно са недоволни от нормалния си живот, без значение колко големи са техните постижения. Те са като смес от дух и материя, чиято истинска същност се намира в духа. Невъзможността това да се помни кара хората да се стремят към осъществяване в материята, поне докато не осъзнаят, че успехът в това начинание е невъзможен.
Възстановяването на „духовната памет“ е същото като да знаеш кой си и каква е ролята ти в света. Но, както беше отбелязано по-рано, подобно осъзнаване изисква култивирането на духовните импулси, които вече притежаваме: култивирането на нашата „пред-памет“. Нашият копнеж за любов, истина, справедливост и равнопоставеност е отражение на Херметичното Добро, което е извън всяка двойнственост. Този копнеж се стимулира и пречиства от илюзиите на себето, които ни застрашават по пътя. Става въпрос за култивирането на ново минало, за да се обземе едно ново същество, в което да се превърнем: това, което винаги сме били.
