Беше облачен ден. През цялата сутрин, а и по обяд, някакво присъствие хвърляше мантията си върху мен. Нещо в ума ми доста натежаваше, но не можеше да бъде доловено или назовано. Макар да предположих, че причината за всичко това може да е една случка от сутринта, пак не знаех какво точно ме смущава. Следобед дори един добър приятел не успя да ме разведри. Ходихме на шопинг. На касата видях една млада майка, бутаща количка с бебенце. Детето имаше дълга черна коса и приличаше на кукла. Имах необходимост отново и отново да поглеждам в тъмносините му очи. Размених и няколко думи с майка му.
Докато гледах детето аз напълно забравих за себе си. И малко след това установих, че душата ми отново диша свободно. Онова необяснимо бреме беше изчезнало. Веднага забелязах приятната светлина на слънцето, сърцето ми някак олекна и по пътя за вкъщи се шегувах с аверчето си. Бях доволна да усетя отново радост в гърдите.
Какво обаче се случи? Вътрешното ми същество намери покой. Детето се появи като символ на чистотата пред мен.
Изгубвайки способността си за съдене, аз възприех бебето напълно непредубедено. Станах тишина. С приятеля ми видяхме детенцето като чудо на творението. Той също бе докоснат.
А в интерес на истината, божественото разкрива себе си във всяко едно творение, във всяко живо същество, във всяко нещице дори – малък лъч светлина през тежките облаци, или променящо формата си ято птици, сближаващи се, отдалечаващи се и пак, и пак. Дали е синьо цветче върху бетонната стена или група пеперуди около летния люляк, а може би и малко дете, правещо плахо първите си крачки – божествеността разкрива себе си.
А единственият начин да възприемеш тези божествени аспекти в земните неща и да им се наслаждаваш, е себезабравянето. Това се случва за секунда, само в настоящия момент, мигновено. Няма го времето, с товари от минало и бъдеще, а само моментът, който спуска към нас своето откровение. Мигът винаги съдържа вечността. Ако ние забравяме за себе си в нас внезапно се отваря нещо много светло и сърцето ни самичко се превръща в светлина. Чувстваме се свободни и лесноподвижни.
Чувството е сякаш сме изпълзели от тъмна гора на искряща поляна и можем да дишаме спокойно. Виждаме с удоволствие яснотата на небето над нас, понеже копнеем за светлината – съзнателни за ежедневната ѝ външна форма и несъзнателни за божествения ѝ извор. И ако в нас повече няма желание ние да бъдем важните, ставаме способни да виждаме светлината – тази нова яснота.
