Не бъди друг, ако можеш да бъдеш себе си

Няколко размишления, отрязъци от мисли за раждането на човека, на човечеството.

alterus non sit,
qui suus esse potest

Не бъди друг, ако можеш да бъдеш себе си

Мотото на живота на Парацелз

Човечеството е на път да извърши колективно самоубийство,
защото има твърде малко индивидуални способности.
Ян ван Райкенборг

Защо да се притеснявате за тази аксиома по-горе, житейскoто мото на един от Майсторите от отминалите дни? Като член на това човечество аз съм заобиколен от безброй идеи, програми, средновековни разкази, страхове и тревоги на повече или по-малко от цялото човечество – старите уверености се рушат една след друга и в душата ми дълбоко се усеща празнота. На кого или на какво все още мога да се доверя по пътя в търсенето на това, което наистина е?

1

Хипноза – Почти всички велики световни учители, майстори, философи и пророци използват изрази като пробуждане или пробуждане на човека, когато той трябва да изпълни присъщите си, божествени задачи. По-голямата част от човечеството все още е потънала в дълбок, хипнотичен сън, причинен от страх и суеверие. Скоро възниква въпросът какво е онова, което трябва да се пробуди в човека? От собствения си опит научаваме, че сме (поне) двойни същества – първо е нашата личност с обичайното съзнание, което повече или по-малко постоянно се върти около външните неща, техните ценности и драми, заето е със страхове и тревоги; а понякога, когато стига, умира заедно с тялото; но след това сме и космически същества с нещо като универсално съзнание, всесъзнание, дълбок зов, който ни се изявява по много различни, често изумителни начини. А именно, когато се усъмним в познати неща, когато започнем да задаваме въпроси, когато осъзнаем как несправедливостта и корупцията, лъжата и пренебрегването на прости човешки ценности стават очевидни.

2

Власт – силните на всички времена създават системи, мисловни форми, желания, страхове, задават тенденции в света, които се разнасят като вълни из главите и сърцата на хората. Създателите на мнение, влиятелните личности, нашепващите от много посоки, възбуждат желания, пораждат емоции, ентусиазъм, възмущение, подтикват хората да се борят или да се подчиняват и се предават. Хората са използвани, енергията и жизнеността им са иззети, те са отчуждени. Разбира се, това може да продължи само докато участваме, докато се оставяме да бъдем използвани и „смазани“ противно на по-доброто ни познание и интуицията ни. Водачите в областите на живота, в които сме преплетени, ни внушават открито или скрито: Ако правите това, което ви казваме, можете да станете щастливи, здрави и да живеете в мир и радост. Раят може и да не е още тук, но вие можете да превърнете малка част от него в реалност за вас … И, разбира се, хората, които всяват страх: Ако не го направите, тогава … ще се разболеете сериозно, ще бъдете нещастни и ще умрете и никой, никой няма да ви съжалява, ние имахме предвид това и го казахме в добрия смисъл на думата … По този начин на много много хора сякаш им се отнема възможността да живеят сами, съдържанието на живота им се доставя отвън.

А тези, които поддържат тези цикли живи, сами са жертви, сложни жертви, сами са въвлечени в подземни течения, често са смъртно нещастни, разтърсвани от най-дълбоки страхове и дори по-несвободни от нас и от мнозинството наши съвременници. С пробуждането на все по-големи части от човечеството за самоотговорността и интуитивните им способности, те също имат възможност да се възстановят.

Точно както в по-ранни времена различните църкви са ни заплашвали с ад и унищожение, ако не се подчиним, така и днес част от естествените науки и свързаните с тях икономически интереси принуждават народите по целия свят да възприемат материалистични възгледи или поне се опитват да го направят. Не напразно духовните учители говорят за „заблудата на науката“[1], визирайки сциентизма – вярата, че природните науки могат да обяснят целия човек и живот. Болката от вътрешната празнота, страданието във и около нас, разочарованията, които преживяваме ден след ден, разминаването между стремежа и реалността, несправедливостта, която е толкова очевидна, че я срещаме на всяка крачка, предизвикват у хората гняв и съпротива, а също и готовност – въпреки ясните последици като отстраняване, присмех, пренебрежение, на някои места дори преследване – да не участват повече в обичайните социални системи и течения. Първата стъпка в пробуждането тогава се състои от пауза, най-често неочаквано и изненадващо, а може би дори смазващо докосване, завладяване от друг световен ред, реалност, която досега напълно е убягвала от вниманието.

Ако погледнем от птичи поглед историята на нашата епоха, ще видим в нейното начало един мощен духовен импулс – Христос, слънчевият Логос. Този импулс се излива в света със заръката човечеството да си спомни за собственото си призвание като образ на Божественото и да превърне това призвание в реалност в собствения си живот, и то чрез радикален отказ от старите богове, доктрини и методи. Оттогава насам ни се казва: не знаем ли, че принадлежим към царски и свещенически род, забравили ли сме да бъдем сънаследници и обитатели на небесното царство? От поне 2000 години човекът е призован да осъществи съдбата си индивидуално и в групи от съмишленици. Естествено, това е било също толкова нежелано за силните на деня по онова време, колкото и през следващите векове. Има ли само една причина, поради която днес трябва да е различно? Историческите драми – по-точно всички войни от всички времена – не са нищо друго освен непрекъсната борба срещу светлината на „другия свят“, между пробуждането и потискането или разсейването. Ренесансът, започнал преди няколкостотин години в Италия и оттам променил части от света, е станал възможен само благодарение на борбата стъпка по стъпка на основата на една нова свобода с героично понесените страдания на безброй хора, с преследвания и изгнания, изгаряне на клада и затвор, но възраждането на човека напредва именно поради тази причина, непрестанно, безвремево; в настоящето то е придобило динамика, която досега може би само сме си представяли и сме се надявали. Мистериозен призив към човечеството се разнася по цялата широка земя. Кризите на всички времена във всички времена са разчупвали хората и са ги подтиквали към обновление, към възраждане, към ренесанс. Венецуелският лекар, дипломат и философ д-р Адолфо Аристегиета Грамко още преди десетилетия говори за повратна точка във времето, в която навлизаме, която далеч ще надмине стария ренесанс, виденията на древните трябва да се превърнат в сияйна, блажена реалност… [2]

3

Бягство – Бягството е възможно в ежедневната ни забързаност, но само след пробуждане. Бягство, една прекрасна дума с две значения, които бързо привличат вниманието.
От една страна, прекъсване, а от друга – тръгване. Преди да се събудят духовните възможности в нас, често трябва да се извърши разчупване на нашите нагласи, убеждения, навици и привични матрици, на нашия често толкова скучен, сляп автоматизъм. И в същото време това може да доведе до разкрепостяване в духовния реализъм, който не само ни дава възможност да зърнем новото, светлото, но и към голяма промяна в живота, която прави възможно скритата искра да се превърне в пламък, пламъкът – в огън. Огън, който води цялото ни същество към велик процес на промяна, на обновление. Какво се случва при тази промяна? Светлината на божествената искра се отразява в нас. Тя най-напред докосва нашата умствена сфера и призовава към нов начин на мислене. Умът трябва да се превърне в орган на чувствата, в орган на отражението, в който се отразява истинската ни същност – и то във все нови, все по-широки и все по-разширяващи се аспекти. Той иска да бъде разбран, иска да бъде приветстван, иска да бъде приет и осъзнат от нас, неговия образ. Азът, който досега е дремел в нас, иска да се събуди за себе си – и по този начин за космическото съзнание и слава. За тази цел то призовава в нас ново мислене, интуитивно вътрешно разбиране.

Не да бъдем други хора и техните мисловни потоци, а да принадлежим на Другия в нас, на нечуваното досега, на немислимото с досегашните ни мисли. Той иска да сътвори себе си в нас. А ние сме призвани да мислим заедно с него. Цялото ни същество е завладяно и разтърсено от него. По този начин той ни преобразява – и ние му позволяваме това. В нас се извършва „революция“. Ренесанс, по-голям от първия.

В едно визионерско мислене ние се обединяваме един с друг, той с мен, аз с него. От това се ражда новото, невижданото в тази форма: Космическият Аз.

Да бъдеш или да не бъдеш, да бъдеш жертва или да не бъдеш жертва – това е истинският въпрос. Това означава, че колкото по-съзнателно група мъже и жени се поставят в процесите на собствената си трансформация и имат смелостта да свидетелстват за това неотклонно във външния си живот, толкова повече може би все още колебаещи се, отлагащи хора ще се повлияят, за да влязат в тази радост от обновлението.

Не бъди друг, ако можеш да бъдеш себе си

[1] Срв. напр. в. Райкенборг, особено в „Идващият нов човек“, „Зовът на Розенкройцерското братство“; многобройни препратки в тази посока има и в трудовете на Рудолф Щайнер, Кришнамурти и др.

[2] В личен разговор ноември 1993 г. по повод на Парацелзов симпозиум по случай 500-годишнината от рождението му в Каракас