Настрадин е човека, който е осъзнат за своя произход от вечността и затова има достъп до изначалната мъдрост и от друга страна се чувства като част от тази природа с всички нейни недостатъци и слабости.
Неговите анекдоти имат по-дълбоко ниво. Смеем се на тях, на глупостта и простотата на другите, докато не осъзнаем, че същевременно се смеем на нашата собствена глупост.
„На каква възраст си, Ходжа?“
„Четиридесет.“
„Но ти каза същото и когато те попитах преди две години.“
„Да, защото винаги държа на думата си.“
Просто шега? В Западния свят ние вероятно ще го видим от тази гледна точка. Съвсем различно е обаче в Ориента и по-специално в Суфизма. Там такива разкази често са използвани като поучения.
Особено известна личност в подобни легенди е Настрадин Ходжа. Той се появява навсякъде в арабския, персийския и централно азиатския свят и почти всеки мюсюлманин от Маракеш до Пекин е запознат с неговите анекдоти.
На корицата на книжката “Шегите на невероятния Настрадин Ходжа” от Идрис Шах четем:
Владетел на усмихната мъдрост и най-очарователно хитрата фигура в световната литература. Забавни и загадъчни разкази за най-прекрасните щуротии на големият майстор на прикритата духовност, който с намигване държи огледало пред читателя – и по този начин отваря очите му за същественото. [i]
В горната история откриваме човек, който е прикован към миналото и е неспособен да реагира в настоящето. Той пропуска истината, съдържаща се в момента, понеже не може са се освободи от старите си гледни точки, които отдавна са негодни за употреба.
Всички анекдоти на Настрадин притежават по-дълбоко ниво. Смеем се на тях, на глупостта и простотата на другите, докато не осъзнаем, че същевременно се смеем на нашата собствена глупост.
Ако от тази гледна точка можем да реагираме жизнерадостно, това е най-малко знак, сме способни да се вгледаме в себе си от разстояние. Вече не се приемаме толкова на сериозно, но признаваме, че правим грешки, че не сме съвършени.
Личност, която е изпълнена с амбиция за преследване на собствените си егоцентрични цели обикновено няма чувство за хумор. Те отговарят с гняв и съпротива, когато някой държи огледало пред тях.
За Суфите магарето символизира инатливото его, което иска да отстоява своята собствена воля и често не желае да прави това, което учителят му нареди. Въпреки това, няма смисъл да убиваме това его, защото то е необходимо за съществуването ни в този свят.
Една прекрасна история изяснява това:
Настрадин Ходжа казва на своя съсед, че той е в процес да научи магарето си да спре да яде. “Само си представи колко може да спестиш, ако успееш да направиш това. Скоро ще бъда богат човек.“
След няколко дена той отново среща съседа си на улицата.
„Е, Ходжа? Успя ли да научиш магарето си да спре да се храни?“
„О, нямах никакъв късмет“ отговори той, “тъкмо, когато се научи, то умря.“
Има стотици магарешки истории от Настрадин Ходжа, в които отличителните черти на нашето его излизат наяве.
Бих желал да споделя още една:
Настрадин Ходжа язди магарето си с лице обърнато към задницата му.
Селяните го гледали с недоумение. „Но Ходжа, защо яздиш магарето си в обратна посока?“ любопитствали те.
Той им отговорил: „Вие грешите! Яздя го правилно. Магарето просто отива в грешната посока.“
Ако разгледаме този разказ от гледна точка на това, което е казано, виждаме това – противно на очакванията – нашето его е това, което пътува в обратна посока. Нашето вътрешно духовно същество, ходжата, учителят, винаги гледа в правилната посока.
Ето защо, духовният пилигрим често ще показва парадоксално поведение, на което другите ще отговорят с недоумение и недоверие.
Поради тази причина дервиша винаги е считан за глупак, но не го вълнува какво другите мислят за него. Той прави това, което Духът му нареди да направи в даден момент, без значение как то може да изглежда на повърхността.
Историята за Настрадин като просяк изяснява това:
В пазарни дни Настрадин често стоеше на вратата на джамията за да проси, но всеки път, когато хората му предлагаха да избере измежду две монети – една по-голяма и една по-малка – той взимаше по-малката.
Наблюдавайки това известно време хората му казваха: „Ходжа, защо не вземеш голямата монета? Така ще спечелиш два пъти повече за по-малко време.“
„Това може и да е вярно.“ казвал Настрадин, „но ако всеки път взимам по-голямата, хората ще престанат да ми дават каквото и да е. Те всъщност искат да докажат, че съм по-луд от колкото тях. И тогава няма да имам никакви пари изобщо.“
Мисловните процеси и мотиви на стремящия се по духовния път са непостижими и неразбираеми за тези, които са съсредоточени върху материалния свят. По този начин дервиша често влиза в ролята на не просветлен за да представи една истина още по-впечатляващо.
Има прекрасен анекдот, който поставя под въпрос повърхностната вяра в причината и следствието:
Един ден, когато ходжата вървял по тясна уличка един човек паднал от покрив – право отгоре му. Човекът бил невредим, но Настрадин трябвало да бъде отведен в болница.
„Какъв урок научи от този инцидент, Учителю?“ негов ученик го попитал.
„Пазете се да не вярвате в неизбежното, дори причината и следствието да изглеждат неизбежни. И
се пазете от теоретични въпроси като: дали, ако човек падне от покрив ще си счупи врата?
Той падна, но моя врат е счупен.“ [ii]
Защо харесвам толкова много разказите на Настрадин?
Настрадин гледа на неговите собствени и на чуждите грешки с хумор. Той не желае да променя нищо, той се интересува единствено от себепознанието. Той може да наблюдава събитията от определено разстояние и да се справя с тях шеговито. Това отваря възможности за бъдещо развитие, което не е било забелязано преди, поради това, че на него е гледано твърде едностранчиво. Нищо не трябва да бъде – всичко може да бъде.
У Настрадин няма чувство на вина заради неговата глуповатост и не обвинява никой. Той не се старае да скрие нещо, но открито показва своето невежество пред света. Забавлява го, когато открива поведение в себе си и в другите, изглеждащо му напълно откачено.
Настрадин е човека, който е осъзнат за своя произход от вечността и затова има достъп до изначалната мъдрост и от друга страна се чувства като част от тази природа с всички нейни недостатъци и слабости. През очите на вечността, той може да погледне надолу с усмивка към несъвършенството и глупостта на този материален свят и да го понася с любов.
Той може да приеме всичко и не желае да избегне нищо. Радостта и страданието са еднакво важни за него. Той вече не е роб на егото си с всички негови претенции и нужди и вече не го приема толкова насериозно.
По този начин той се издига над сериозността на живота в радостта и любовта на Божието дете, които знаят, че са в безопасност в потока на живота.
Източници:
[i] Идрис Шах, Die fabelhaften Heldentaten des weisen Narren Mulla Nasrudin (The Pleasantries of the Incredible Mulla Nasrudin), изд. къща Хердер, 2013
[ii] От: Идрис Шах, Die Sufis (Суфите), изд. къща Ойген Дидерихс, 1982
Всички останали разкази са взети от Идрис Шах Die fabelhaften Heldentaten des weisen Narren Mulla Nasrudin (The Pleasantries of the Incredible Mulla Nasrudin)
