Християнството и ислямът споделят една изпълнена с промени обща история. Близки и раздалечени, в съперничество и взаимно признаване, с война и мир между тях – така са се възприемали едно друго и по този начин са се срещали през вековете. Ислямът отдавна стъпи в Европа, но дали се чувства като у дома си? Някой би могъл да се досети за примера за съжителството им в Испания под господството на мюсюлманските маври – кратък разцвет и мирен обмен между евреи, християни и мюсюлмани, което обаче приключва с повторното и окончателно завладяване на Испания от християните през 1492 г. Независимо от това, ислямът е оставил следите си в Европа и плодовете на интензивното взаимодействие между суфистски, кабалистски и християнски мистици още ни вдъхновяват.
Днес така наречената християнска Европа се намира под постоянно напрежение. Една от причините за това се крие в конфликта, причинен от ожесточената надпревара за материални ресурси, която често се приписва на „чужденците“. И така ние биваме изправени пред необходимостта от мирно съжителство и разбирателство, особено с хора от ислямската вяра, живеещи на Стария континент или пристигащи тук ежедневно. Невежеството за битовите навици и религиозните вярвания на „другите“ съответно е голямо, а освен това християните обикновено познават много слабо и своите собствени религиозни корени. А опознаването в дълбочина на собственото вероизповедание, както и на чуждото, би било от полза за всички.
Християнството и ислямът, заедно с юдаизма, се считат за монотеистични религии, споделящи вярата в един Бог, в което се крие тяхната родственост, но също така и техният най-голям проблем: съперничеството – коя е истинската религия на единия истинен Бог.
Различни плодове от едно дърво
На пръв поглед в религията Бог се явява като законодател, обещаващ вечно блаженство за тези, които вярват в него и следват дадените правила. Правилата и доктрините – приети като божия истина – разделят хората на различни вероизповедания. Зад така наречените християнска и ислямска култура наистина стоят не само общности [1] с различаващи се религиозни обичаи, но също така и различни начини на живот, които са повече или по-малко патриархални, с доста несходни семейни задължения и не само. Нещо повече, християни и мюсюлмани често са склонни да гледат едни на други през повърхностна и предубедена призма. Но спирането на такава външна плоскост прави невъзможно достигането до общата основа. За да се срещнат открито, се изисква обективно взаимно познаване. Който придобие това познание, ще намери любовта към Бога и човечеството във всички религии – и всъщност не скрита, а само малко излязла извън полезрението. Така че християните и мюсюлманите са призвани да открият тази любов в собствените си сърца.
Ако приемем, че всички религии произхождат от една божествена сфера и ги сравним с дърво, което расте от небето към земята, първо виждаме различните плодове. Това единствено дърво ни изглежда, че дава толкова различни плодове, че човек би могъл да се усъмни в техния общ произход. Тези плодове предлагат – освен различните си форми – и свидетелства за любов или разграничение, миролюбивост или насилие, за път към Бог или ограничено упорство по отношение на външните различия. Всяка религия може да се разбира като система от правила, но и като вътрешен път. Този, който опита плодовете, може да открие, че различно изглеждащите плодове имат подобен вкус. Нашият познавателен инструмент за това – по думите на християнския мистик Майстер Екхарт – е божествената искра в сърцето[2], която е в състояние да осъзнае единството отвъд всички думи. От всеки зависи лично да види нещата в тази вътрешна светлина и да я последва. Индивидуалната житейска опитност на всяко човешко същество влияе върху идеите, които то има за собствената си религия или за това какво е да си човек, а също и за Бог. И това е вярно в един много по-широк смисъл, отколкото обикновено можем да предположим.
Вътрешни пътища в двете религии
Общите дълбини на исляма и християнството лежат в божественото семе, от което и двете са произлезли. Двете религии винаги са съдържали вътрешни пътища, следвани от мистиците и гностиците.[3] Докато мистиците търсят божествения Възлюбен на първо място със сърцата си, гностиците опитват да се преобразят чрез Гносиса. И едните, и другите знаят, че е възможно да срещнат Бог в живота си. Също така, те могат да се срещнат по пътя си и едни други – с нарастващо разбиране и в крайна сметка като приятели и спътници.
Какво общо имат хората, вървящи по вътрешните пътища на исляма и християнството? Без да генерализираме, когато човешкото същество търси, намира и следва вътрешната светлина, не би могло да е другояче, то се намира на общата основа.
Където Бог не бива разглеждан като личност, нито като законодател, дори не и единствено като създател, погледът към божествената мистерия се отваря. Бог, независим от всички светове, все пак се намира във всички човешки същества, всички неща и всички процеси; така обяснява Ибн Араби (1165-1240), „великият шейх“ на суфите. „Ние [4] сме по-близо до Него от вената на шията Му“ казва Коранът.[5] И: „Накъдето и да се обърнете, там е Ликът на Аллах“.[6] Въпреки че Той е идентичен с нещата, продължава Ибн Араби, нещата – и хората – не са идентични с Него.[7] Като материално същество с мисли и емоции, насочени единствено към материални неща, човек все още не е започнал да осъзнава Божията идея за човека. Защото той трябва да се превърне в съвършен човек, в ал-Инсан ал-Камил. Бог е заложил своите черти в 99-те най-красиви имена и този, който обича Бог, пътува към Него чрез имената Му. В края на това пътуване, след изчезването на Аза (фана) и след повторното установяване в Бог (бака), има ли пълно единство, след като Бог е единственото действително съществуване? Нека следното говори само за себе си, Бог казва: „И когато го обичам, аз съм слуха, с който той чува, зрението, с което той вижда, ръката, с която той хваща, и краката, с които той върви.“[8]
Християнските мистици са развили подобно виждане.[9] Обобщено, Майстер Екхарт (1260-1328) го формулира приблизително така: зад Бога-творец от Библията е върховната божествената същност, най-висшето, несътворено същество, основата без основи и най-съкровеното на човешката душа, където „божествената искра“ свети, е в единство с Него. Бог е същността на всички творения, но ние, хората, трябва първо да намерим достъп до това състояние на съществуване. Иисус Христос е пример за съвършения човек и всеки е способен да стане Божи Син чрез любов. Пътят за това се крие в любовта и разбирането на основата на душата. Следователно, любовта просветлява човешкото същество и спасява душата от смъртта. Майстер Екхарт описва това състояние, както следва: „Окото, в което виждам Бог, е същото око, в което Бог вижда мен; моето око и Божието око са едно и също око, едно зрение, едно знание, едно обичане.“[10]
В крайна сметка стигаме до това: „Който обича, няма религия, а има самия Бог.“[11]
[1] Човек трябва да осмисли това, че нито християнските, нито мюсюлманските общности са еднородни: точно както всяка християнска страна в Европа има собствен начин на живот, това се отнася и за мюсюлманските страни – доста различни от едноизмерното виждане, което популярното обществено мнение ни втълпява.
[2] В която способността за знание не е наша собствена, а това знание е реалност, в която можем да влезем.
[3] В исляма последните се наричат „ârifûn“.
[4] Аллах е този, който говори тук.
[5] 50:16.
[6] 2:115.
[7] Футухат ал-Маккия III 384.18.
[8] Свещен Хадис.
[9] След като се прочетат Авероес (Ибн Рушд) и Авицена (Ибн Сина), както и Моисей Маймонид – там се среща изобилие от допирни точки сред суфистките, кабалистките и християнските мистици.
[10] От проповедта: Който ме слуша, не ще се посрами. Източник: Интернет
[11] Руми, точният източник е неизвестен.
