Феноменологията на Хусерл постига успех, но не по начина, по който на него би му се искало. Чрез някогашния му ученик и приятел Мартин Хайдегер тя поражда екзистенциализма, който с Жан-Пол Сартр и Албер Камю определя следвоенното (след Втората световна война) поколение. И все пак Хайдегер и Сартр отхвърлят централна идея на Хусерл, тази за преднамереността, и техните мрачни песимистични възгледи се различават от есенциално идеалистичните на предшественика им. По различен начин и двамата изоставят това, което Хусерл заема от Кант и нарича „трансцендентно его“. Какво представлява то?
Това е „възнамеряващият“, „вътрешният стрелец“, пускащ стрелите на възприятието, за когото ние обикновено сме несъзнателни, но резултатите от стрелбата му са „света“, който лекомислено приемаме за „даден“, като си отворим очите. Хусерл твърди, че животът наяве на съзнателното его е възприемане и това, което то възприема, е продукт на преднамереността на трансценденталното его. Ние считаме това за света, без да сме осъзнати за приноса на нашето съзнание към него. С други думи, ние сме несъзнателни за дейния по същество характер на възприятието, хванато в това, което Хусерл нарича „естествено становище“.
Това няма нищо общо с природата; просто означава обичайния ни начин на поглед върху света и приемането, че е просто „там“, тоест пасивно. Феноменологията за Хусерл е средство за ставане на съзнателен за – и участие в – дейната работа на съзнанието, което „предвижда“ света. Той говори за това почти мистично, препращайки към Майките от „Фауст“ и към „Пазителите на ключовете на битието“. И докато споменаваме „Фауст“, това ни напомня, че Гьоте също развива вид феноменология, която нарича „дейно виждане“ и върху която той основополага научната си работа по растителната морфология, оптиката и еволюцията на резултатите в този вид „динамично възприятие“.
Това, което Хусерл има предвид с „Пазителите на ключовете на битието“, може да бъде разбрано посредством коментар на Колин Уилсън, който създава „оптимистичен“ екзистенциализъм, базиран на преднамереността на Хусерл. Уилсън пише, че „съществува воля за възприемане, както и възприятия“. Той вярва, че мистичните и „върховите“ изживявания имат общо с вида преднамереност, изследвана от Хусерл, и че нашето собствено съзнание има фундаментално много повече общо със света, който изживяваме, отколкото изобщо предполагаме. Той разбира, че ако променим нашите възприятия, светът също се променя. Не много представители на академичния свят биха възприели Хусерл чак дотук, но философът Пол Рикьор следва същата мисловна линия като Уилсън, въпреки че се изразява в по-абстрактна проза.
Рикьор определя „естественото становище“ на Хусерл като „спонтанно убеждение, че светът, който е там, е просто даден“. Но коригирайки се чрез „закрепването в скоби“ на Хусерл, „съзнанието открива, че самото то дава смисъл“. След това съзнанието продължава да вижда, но „без да е погълнато от това виждане, без да се изгуби в него“. И тук идва централната точка: „самото виждане се открива като действие, като произвеждане, дори като създаване, както веднъж казва Хусерл“. Ние бихме разбрали Хусерл, казва Рикьор, ако „преднамереността, която завършва във виждането, бъде призната за „творческо виждане“.
Не знам какъв ефект е имал този коментар на Рикьор в средите на феноменологията, но това, което казва, привлича вниманието. Нашите възприемателни дейности са съзидателен акт. Светът, който виждаме, не е лекомислено там, а е извикан за съществуване от това, че го възприемаме. Осъзнатостта ни е „действие“, а не „притежание“, а работата ни, ако сме подходящо предразположени, е да станем по-осъзнати за извършителя на действието, който е нашето собствено трансцендентно его, заето с оформянето на света. Това поставя огромна отговорност пред
Препратки:
Хенри Бортофт: Единството на природата: Гьотевият път към науката, Единбург, Обединено Кралство: Флорис Буукс 1996
Колин Уилсън: Силата да мечтаем, Лондон: Сфера Буукс
Пол Рикьор: Хусерл: Анализ на неговата феноменология, Евънстън, Ill: Северозападен университет, 2004
