Времето е все същото, но е хвърлило върху камъка тежки последици.
Пръстите на мъдростта са му издълбали сигурни думи: „Човече, познай себе си“.
Те имат глас единствено в тишината, а сърцето обича да се преструва.
Истинското познание се намира в душата, която разбира, че боледува.
Човекът обаче иска да сграбчи зорницата, иска религиозно опиянение,
с желязна воля да преодолее смъртта, вечността да му бъде владение.
А гласът в тишината е все така тук, звучи в нищетата човешка,
свободата поздравява сърцето, което е осъзнало своята грешност.
Грешност, направила пътя му сляп, стъпваща в несъзнателността си;
той е отдаден на най-тъмната нощ, а светлината съвсем не понася;
такова сърце е износено, лежи в пепелта на кладата от страх и потиснатост,
затова и човекът се пренася в ума, да се крие от всичко надвиснало.
Светлината на ума обаче е именно мрак, на себето сянката неизменна.
То е готово да се пожертва напълно, за да стопли кръвта вледенена.
Но тук нищетата е само представа, човекът я следва накриво –
като розите, хвърлени пред магаретата – една мъдрост фалшива.
Да се борим срещу този човек, братя мои, да изчистим греха от земята –
аз съм този, който може разумно да съди, аз съм на света светлината.
О, глупак на глупаците, ти не си и изобщо прочел върху камъка думите.
Думите: „Човече, познай себе си!“ – заръка изрично за теб, не за другите.
