Наследството на катарите. Част 2: Катароза де Петри, Розата на катарите

Катарската роза е мястото, в което сияе светлината на любовта.

Наследството на катарите. Част 2: Катароза де Петри, Розата на катарите

към Част 1

На 16 март 1244 г. двеста и пет мъже и жени – последнaта духовна реколта на катарското братство – тръгват спокойно към огъня, в който ще бъдат изгорени. Във връзка с това събитие е написано и пророчеството, популяризирано в стихотворение от провансалския поет Огюст Тюлие: „След 700 години лавровото дърво ще разцъфти отново“.

През 1944 г., след точно седем века, седем човека посещават Монсегюр в Южна Франция и запалват отново пламъка, на същото място, където техните предшественици са дали живота си за Христос. Сред тях е и Антонен Гадал. Пламъкът е запален като знак за завръщането на децата на Светлината, Гносиса на Любовта.

Сега да направим един скок към 1956 г., когато Хени Сток-Хаузер, 44-годишна жена, родена в Ротердам, записва името си в историята на съвременния свят като Катароза де Петри, духовен водач от ХХ век, колкото ревностен, толкова и деликатен. Духовното име ѝ е дадено от Гадал и означава Розата на катарите, в която сияе светлината на висшата любов.

При едно предишно посещение на Розовата градина на Алби (през петдесетте години на 20 век) Катароза де Петри и Ян ван Рикенборг биват вдъхновени да създадат едно „съвременно гностично развитие, което да свърже западния свят с първоначалните корени на неговото минало“ (Триумфът на Универсалния Гносис, стр. 20). Тогава те не се срещат с Гадал, но в края на същата година основават и поемат ръководството на Духовната школа на Златния Розенкройц.

Срещата на тримата се състои едва през 1954 г., когато Гадал утвърждава Златния Розенкройц като нова брънка в Универсалната верига на Братствата, даваща приемственост в непрекъснато продължаващото дело за свързване на хората с първоначалните Христови учения. На следващата им среща Гадал подарява на госпожа Сток-Хаузер, която по-късно става известна като Катароза де Петри, една кърпа, на която самият той е изрисувал бял гълъб с разперени крила на син фон. Образът съответства напълно на едно видение, което тя получава на 28-годишна възраст, чрез вътрешно преживяване на интензивно философско-религиозно съзерцание, в което търси своята мисия.

Човечеството знае, че някои негови представители живеят така, сякаш не са от този свят. Това са хора, които виждат по-нататък или напротив, виждат съществуването ни с толкова подробности, че сякаш са снабдени с различно сетивно възприятие или имат органи, непознати още на медицината. Те притежават качества, на които можем само да се възхищаваме. Ако ги наричаме в известен смисъл „духовни герои“, то е защото ги възприемаме като много точно акордирани с онова непознато, но все пак така истинско духовно измерение, което мнозина от нас търсят.

Те могат да бъдат наречени Посветени.

Посвещението е духовен процес, който започва с Пречистване, тоест с оплождане на божественото семе в нашето сърце (Розата на сърцето). За Алис Бейли „посвещението е като прогресивна последователност от насочени енергийни въздействия“. Посветените в този смисъл са хора, които носят съзнателно едно божествено семе; хора в процес на осъзнаване на нещо, което не е интелектуално, не е теоретично, а е в една действителна реализация. Следващата стъпка е Просветлението, което означава осъзнаването на пребиваването в света на Светлината. А след това идва Освобождението, в което се възвръщат всички инструменти и атрибути на първоначалното, духовно Човечество. Оттам нататък следва растеж и развитие в служба на другите, от една съвсем нова перспектива.

Степента на духовното посвещение не може да бъде измерена или доказана външно; дори не може да се определи дали изобщо някой е Посветен или не. Човек обаче може да разчита знаците, както в случая с Катароза де Петри – жена, която десетилетия наред е ръководила една Мистерийна школа, за която е помогнала да се създаде и развие. Освен това тя е оставила и едно обширно литературно ласледство, което отразява прозренията и качествата, присъщи Посветения.

Антонен Гадал ни казва, че е необходимо да разберем, че

„отличителният белег, оставен от посветените, е всъщност самия Гносис, Гносисът на новото рождение, който с право наричаме Христовата ера“.

Той определя посветените като тези

които са се посветили изцяло на царството на Духа, на Империята на Любовта. (Триумфът на Универсалния Гносис, стр. 57)

Катароза де Петри бе жена, която настояваше за яснота. Много от тези, които са я срещнали, казват, че когато са били в контакт с нея, хората са били принудени да гледат на себе си изключително обективно. Такива ясни линии тя въведе и в организацията на работата. Докато нейният съмишленик Ян ван Райкенборг играеше ролята на ключова фигура за съвременната Духовна школа, тя бе пазител на нейната вътрешната структура.

Тази специална Връзка между двама съвременни розенкройцери и херметични гностици обаче е прекъсната от смъртта на Райкенборг през 1968 г. Катароза де Петри продължава да ръководи Духовната школа на Златния Розенкройц и затвърждава резултатите от постигнатото, така че да може работата да продължи и без тяхното присъствие. Тя демонстрира безспорно духовно лидерство, съхранява и развива духовното дело на Мистерийната школа на Младия Гносис и засилва работата на общността в служба на човешкия индивид, като запазва също и литературното наследство на Райкенборг.

Катароза, едно име „в което разцъфва Розата на катарската реколта“, е разцъфнала чрез Гносиса на любовта жена. Тя оставя ръководството на институцията, за чието създаване е помогнала, в ръцете на колегия от няколко членове. Точно както Гадал бе сторил същото по-рано по отношение на нея и Ян ван Рийкенборг, тя сформира кръг от рибари на хора. Тя разпознава в тях резултатите от насочените въздействия на гностичната енергия, водещи до посвещение, с което осигурява една жива структура за активната автономна духовна сила в Школата на Златния Розенкройц.

За 44 години работа, 22 от които като ръководител, Катароза де Петри защитава организацията във всяко отношение, основавайки се на своите духовен авторитет, дълбоко познание и упование в силата на Христовата вибрация.

Когато почива през 1990 г. тя вече е изпълнила мисията, визуализирана на 28-годишна възраст с образа на белия гълъб: Златният Розенкройц, като Духовна школа, в силата на Духа, да стане известен на всички, които се стремят към освобождение на душата. „Семената, посадени от древните катари, вече са се развили и най-накрая са узрели за прибиране на реколтата и нова сеитба“. Така се отглежда градина.

Градина, пазена от Катароза де Петри, Катарската Роза.

към Част 3

Източници:

 

Гадал, Антонен. Триумфът на Универсалния Гносис. Жарину, Сп. Пентаграм, 2017.

Хайс, Петер. Призовани от Световното сърце. Жарину, Сп. Пентаграм, 2015.

Саломо, Едуардо Берга. За катаризма в Западната духовна традиция. Сао Пауло: Институт на слънчевите хора, 2012.

Сподели тази статия

Информация за статията

Дата: януари 4, 2020
Автор: Grupo de autores Logon
снимка: photosforyou via Pixabay CCO

Изображение: