Комуникация е всичко и всичко е комуникация. Във вселената не съществува такова нещо като изолирана реалност. Реалността, сама по себе си, представлява сума, съвкупност и всеки неин елемент е свързан с всички други. Човешкото същество също е елемент на тази реалност, измежду всичките ѝ взаимовръзки. Но не бихме могли да кажем, че ние, хората, се държим по този начин, не можем дори да кажем, че човек има и едничка мисъл или чувство, което го поставя в светлината на нейната кохезия. И тогава – хората комуникират ли? Разбират ли изобщо света около себе си?
В света не съществуват неща, които са скрити сами по себе си, а само такива, които не достигат до нашата възприемчивост. Защо тогава аз не познавам света? Все пак съм доста хищен за информация, но изглежда я получавам от много ограничени канали. Доста е просто и очевидно – аз не съм отворен. Обикновено самата идея за това, какво е човекът, какво съм аз, е свързана с навика да се изявявам. Това означава, че аз съм постоянно активен. Дори когато смятам, че в момента възприемам нещо, аз в много голяма степен правя обратното – вместо да получавам информацията, аз излъчвам, тъй като постоянно преценявам, отсъждам, категоризирам и т.н. Вместо да се поставя в потока от информация, аз издигам насреща му стена от онова, което аз знам. И затова реално аз не мога да общувам.
Какво се случва, когато видя тази своя активност? Когато например пребивавам насред един изключителен планински пейзаж, но грубо и арогантно му давам оценката, че той е именно изключителен. Тоест не оставям пространство за красотата и величието, а ги назовавам, за да си присвоя част от тях, от една страна, а от друга, за да заявя пак себе си. Но когато осъзная своето действие и се отдръпна, когато премахна всяка активност, за да остана пасивен, тоест възприемчив…
Тогава всичко просто остава такова каквото е. И въпреки че то няма център, аз се оказвам в самата му същност, което е повече от център. Не само сред изпълнения с живот, вибриращ планински въздух, а напълно във всичко. Преди да го установя за себе си, преди да го отбележа, съществува свързаността, единността на цялото, или с други думи – самият живот. Това е информацията. Това е комуникация. В тази ситуация може да бъде познато напълно всяко едно нещо. Най-вероятно на този етап обаче това няма да се случи, тъй като насочването ни към нещо конкретно, което искаме да познаем, би било продукт на нашата заявеност, на егото и неговите намерения и цели. Когато обаче започнем да живеем от и за тази свързаност, контактите ѝ с отделни нейни части биха били истинско общуване, което едновременно с това е и взаимодействие, в служба на цялото.
