Попитах я дали би искала да ми прочете някоя конкретна част, която ѝ харесва, и тя спонтанно избра следното:
Който не разбира приятеля си безусловно, никога няма да го разбере.
Запитах се:
можем ли някога да разберем друг човек безусловно –
дори ако той е близък до сърцето ни и смятаме, че го познаваме добре?
Нима приятелите ни, както и всички ние, нямат свои собствени тайни?
За приятелството, за неговите предпоставки, условия и сложност е обсъждано и писано почти толкова, колкото и за любовта, защо не са ли сходни?
Наистина ли се съгласих да напиша статия по тази тема? Почти се плаша от тази си дързост за подобно начинание! В същото време съм въодушевен от възможността: моят приятел-читател ми напомни, че тази задача чака да бъде осъществена. Оставям я на собствения ѝ ход на мисли.
В библиотеката на конферентния център поглеждам към Михаил Нейми, близък приятел на Халил Джубран, и към това, което той казва за приятелството в книгата си „Книгата на Мирдад“. Мъдрият Мирдад дава наставления на двама приятели, които сериозно са се скарали за нещо: „Нямаш приятели, докато смяташ един човек за враг. Как може сърце, в което живее вражда, да бъде сигурно пристанище за приятелството?“
Нима всички ние не сме изпитвали разочарование и отчуждение, когато едно приятелство или връзка приключи? С известно прозрение и борба сме осъзнали, че това, което е приключило, всъщност е било привързаност към определена форма на свързаност, но не и свързаност във великото Единство на всички неща!
Рано или късно трябва да можем да благословим мълчаливо любимия човек, който изчезва от погледа ни, и да го оставим да си отиде в мир.
Може ли стойността на една среща да се измерва с нейната продължителност? Означава ли, че нещо или някой ни „принадлежи“? Или в определен момент от живота ни става по-важно да бъдем приятели, отколкото да имаме приятели?
Философът Артур Шопенхауер в своите творби „Дилемата на таралежите“ и „Афоризми за мъдростта на живота“ рисува мрачна картина на човешката потребност от близост, когато говори за приятелството по следния начин:
Истинското, неподправено приятелство предполага силно, чисто обективно и напълно безкористно участие в благополучието и нещастието на другия (…). Егоизмът на човешката природа дотолкова се противопоставя на това, че истинското приятелство е едно от онези неща, за които, както и за колосалните морски змии, не се знае дали са приказни, или просто не съществуват.
И така, дали приятелството е само пожелание; крайна илюзия? Самозаблуда, без която студеният и жесток свят би бил просто непоносим? Илюзия, която рано или късно трябва да се разбие в скалите на суровата реалност?
Не е възможно за преценяващия ум на нашата его-личност да разбере безусловно един приятел. От друга страна, едно отзивчиво и любящо сърце, което се е отворило за Светлината на Вселенското Христово излъчване, е напълно способно да го направи. Защото това, което ни обединява и което ни свързва по всяко време, е същността на Първоизточника.
Може спокойно да се предположи, че можем значително да усъвършенстваме способността си да развиваме приятелства. Например, като бъдем внимателни към ближните си, като се научим да изслушваме, като задълбочим способността си за емпатия и като развием чувствителността си към енергийните закони на свързването с другите, са само някои от полезните компоненти на приятелското взаимодействие с другите, които можем да укрепим.
И е очевидно, че ще бъдем добри приятели на другите само дотолкова, доколкото сме се научили да бъдем добри приятели на самите себе си. Много преди прозренията на съвременната психология Аристотел посочва, че чувствата, които изпитваме към приятелите си, отразяват чувствата, които изпитваме към самите себе си.
Но освен взаимната симпатия и хармонията на възгледите и интересите, струва ми се, че още една съставка е от голямо значение за процъфтяването на истинското приятелство: взаимното „познаване“ на другия от дълбините на душата, споделеното виждане за пътя към истинската съдба на човешкото битие, абсолютната готовност да бъдем един на друг надежден и сигурен спътник.
Терминът Anam Cara, който произхожда от келтската култура, означава „приятел на душата“, но има и разширени конотации като „спътник“, „духовен учител“ или „брат или сестра“. Опитът да се реализира един духовен идеал само на земно ниво обаче неизбежно води до фалш и разочарование.
В Платоновия „Симпозиум“ се говори за божествени човешки същества, които са били разрязани на две от боговете и оттогава непрекъснато търсят изгубената си втора половина. Водени от този първичен копнеж в продължение на много земни животи, ние многократно подхранваме надеждата, че ще открием в един или друг човек нашата „сродна душа“, която най-накрая ще ни осигури всичко, което ни липсва. Но това е трагична грешка, която ни пречи да признаем, че този друг човек може да бъде намерен единствено в собственото ни същество, в сърцевината на душите ни, която е откъсната от първоначалния божествен ред.
Никой друг човек, дори най-близкият ни и скъп приятел, не е на този свят, за да задоволи копнежите ни. Щом наистина разберем това, ние се освобождаваме от стягащите окови на фалшивите очаквания и освобождаваме другите.
Халил Джубран отново казва: „Оставете пространство между вас. И оставете небесните ветрове да танцуват между вас.“
Тогава ролевите игри, които поставяме на себе си и на приятелите си, ще спрат.
Тогава ще можем да започнем заедно да се обръщаме към истински творчески и изпълнени със светлина задачи.
По нашия духовен път, който може да не е винаги безопасен и лесен, можем да си предложим взаимно безценна помощ: подкрепа, помощ в беда, утеха и насърчение, в зависимост от това какво изисква ситуацията. Понякога това може да бъде взаимно отразяване на нежелани истини – не сме ли всички ние огледала един за друг, през цялото време? Нима любовта не е тази, която приема слабостите и по-малко светлите страни на нашите приятели. Тази помощ може да бъде и способността да извървим всички тъмни или плашещи участъци от пътя заедно с друг човек.
В този контекст се сещам за малкия, на пръв поглед незначителен Фродо от „Властелинът на пръстените“ на Толкин. Без подкрепата на своите спътници и особено без непоколебимата вярност на приятеля си Сам, доблестният хобит никога не би могъл да изпълни огромната си задача – да предаде Пръстена на силата на Огъня.
Понякога преживяваме своя път, своята мисия в живота като самотна и трудна за понасяне. Тогава съществува голямото изкушение да потърсим разсейване и отвличане на вниманието с всякакви видове общуване и пристрастяващи дейности, като например дигиталните социални мрежи. Без възхищението и уверението на другите, в такива фази можем да се чувстваме незначителни, празни, сякаш мъртви. Приятелството може да се превърне в пристрастяващ наркотик, с чиято помощ се надяваме да избягаме от самотата или от неприятната конфронтация със себе си.
Само онези, които са се научили да се чувстват комфортно, когато са сами със себе си, или търсят тишината на вътрешното съзерцание като присъствието на утешаващ приятел, могат да бъдат наистина добри приятели на другите.
Ако младият читател на слънчевата тераса ме беше попитал кое твърдение за приятелството ми харесва особено, може би щях спонтанно да избера третия стих от текста на една песен, написана от немския поет Херман Хесе:
Нека всеки нов ден
да ми покаже нови приятели, нови братя
докато не мога да възхвалявам без скръб всички сили,
и на всички звезди да бъда гост и приятел
и на всички звезди да бъда гост и приятел.
