Едно от най-важните открития, засягащи човешкото съзнание, е направено през ранния двадесети век от немския философ Едмунд Хусерл. Той бил потресен от ширещата се държавна философия, обрасла с Хегелиански абстракции и подчинена на релативизма на „психологизма“, който твърди, че философските въпроси могат да бъдат сведени до психологически такива, и бил решен да положи една нова основа. Искал да изчисти всички вярвания и предубеждения, натрупани във връзка с изживяването на реалността, вътрешна и външна, за да можем да започнем начисто. Неговият „боен вик“ прогласява „Към самите неща!“ – какво ли е имал предвид?
По същество той призовава за завръщане към съзнанието като явление, към „нещата“, за които сме съзнателни – било във „външния“ свят – дървета, звезди, други хора, или във „вътрешния“ – мисли, образи, идеи, въпреки че това голямо разграничение между „вътрешно“ и „външно“ е една от предубеденостите, за които Хусерл казва, че трябва да “поставим в скоби“. Това означава временно да отстраним всичко, което мислим, че знаем за реалността, за света и връзката ни с него, за да се опитаме да го видим изначално, като за първи път, и да опишем какво сме видели.
Той развива философски метод, при който опитваш да видиш познати неща „изначално“ – нарича го феноменология. Феноменологията основно е изучаване на явленията, присъстващи в съзнанието, по начина, по който самите те се представят в това съзнание. Ако се запишете на курс по феноменология, инструкторът ще ви насочи към някой обект и ще каже: „Не ми казвай какво е това, а ми кажи какво виждаш“. С други думи, вашата задача като феноменолог не е да определите нещо – казвайки какво представлява – а да го опишете. Виждането на нещата „свежи“ и „изначални“ е същността на поезията и повечето поети са родени феноменолози, въпреки че не го знаят.
Именно чрез този метод Хусерл разкрива нещо от максимална значимост за съзнанието. То е преднамерено. Какво означава това? На Хусерл му е било известно, че по-ранния философ Франц Брентано твърди, че съзнанието винаги е съзнание за нещо. Съзнанието е опознаване на „нещо“ от някого, или казано абстрактно, то е опознаване на обект от субект. Съществува съзнание (ти) и това, което което е съзнавано от него (каквото и да гледаш или мислиш). Съзнание без обект би било по-скоро като огледало без нищо пред него, тоест празнина. И така изглежда, че няма съзнание „само по себе си“, лишено от съдържание, въпреки че определени източни идеи отричат това. Но и поставяйки настрана подобни резерви – от тази гледна точка да бъдеш съзнателен за нищо би означавало да си безсъзнателен.
Това, което поразява Брентано в логическата необходимост от съзнание, впечатлява още по-дълбоко Хусерл. Той открива не само че съзнанието е винаги съзнание за нещо, но че то е и преднамерено. Огледалото отразява това, което е поставено пред него и отражението винаги е отражение на нещо. Но огледалото не възнамерява да отразява каквото и да било, то просто го прави. Това, което Хусерл разбира, е че ако съзнанието е като огледало, то значи е много странно огледало, защото е отразяваща повърхност, която се пресяга да улови неща, които да отрази.
С други думи, Хусерл вижда, че логическата необходимост на съзнанието да има субект и обект е абстрактен израз на едно изцяло активно съглашение. Ако съзнанието – тоест нашите възприятия, било то за външния или вътрешния ни свят – е преднамерено, тогава зад него би трябвало да стои „възнамеряващ“, чиито „намерения“ са обектът на съзнанието. Съзнанието не е като огледало, пасивно отразявайки света, който вече е там и чака да бъде отразен. Вместо това то по-скоро е като стрела, изстреляна към мишена. И ако е стрела, тогава би трябвало да има стрелец, който осъществява намерението.
Но дори метафората със стрелата не може да опише преднамерения характер на нашето съзнание и възприемането ни на света. Съзнанието се оказва по-скоро като ръка, протягаща се да сграбчи света. Но точно както стрелата може да уцели „десетката“ или изобщо да пропусне мишената, нашият хват върху света би могъл да бъде силен, слаб, или изобщо да го няма.
Това се явява един изцяло различен начин за разбиране на съзнанието, от властвалия в западната философия от векове. Бихме могли да кажем, че пасивният възглед за съзнанието е установен от Декарт няколко века преди Хусерл. В опит да достигне някаква основа на сигурност, от която да положи темелите на знанието, Декарт подлага всичко, което би могъл, на радикално съмнение. Той стига до извода, че единственото, в което не би могъл да бъде заблуден, е собственото му съществуване. Допуска да е подлъган за всичко останало, но не и за собственото си съществуване, защото и за да бъде подлъган, все пак трябва да съществува.
След като установява това, Декарт в крайна сметка заключава, че има два типа различаващи се из основи „неща“, както той ги нарича: „res cogitans“ и „res extensa“, тоест умът и сетивният свят, вътрешен и външен. Не успява обаче да разгадае как двете работят заедно и отдава това на Бог, а ние сме наследили този пъзел като разделение между умственото и телесното. Но Декарт вярва, че умът, съзнанието отразява външния свят както огледалото повтаря това, което се случва пред него. С други думи съглашението между вътрешното и външното е пасивна.
Повечето последователи на Декарт приемат това и дори отиват по-далеч, подчертавайки пасивния характер на съзнанието. Декарт прибягва до схващането за „вродени идеи“, за да обясни някакво знание, което изглежда е било наследено от ума, тоест не е научено. Но философът Джон Лок отхвърля представата за вродените идеи и утвърждава това, че умът е tabula rasa, „празна дъска“ – празна, докато нещо външно не му направи впечатление. „Няма нищо в ума“, обявява Лок „което да не е било първо в сетивата“. И от тази гледна точка умовете ни са като празни апартаменти, докато не отидем в „Икеа“ и не купим много неща, за да ги обзаведем.
Впрочем именно от перспективата на „празната дъска“ стигаме до идеята „всички хора са създадени равни“ – основата, на която се гради модерната демокрация. Еднакво празни, без такова нещо като „даденото от бога право на кралете“, както се е вярвало преди.
Хусерл заявява, че това не е така, въпреки че не се интересува от правото на кралете. И въпреки че неговото виждане за съзнанието е много различно от тяхното, той има някои славни спътници. Платон например вярвал, че цялото познание е спомен, а в „Менон“ Сократ показва как необразованият роб въпреки незнанието си усвоява основите на математиката. Скоро след Хусерл психологът К.Г. Юнг предлага това, което той нарича „архетипи“, вид наследен психически шаблон, който съзнанието налага върху суровото изживяване, за да му придаде очертания и форма. Има и други примери. Идеята е, че съществува западна традиция, която отхвърля възгледа за „празната дъска“ и вместо това твърди, че се появяваме в света телесно, но не и умствено голи. С други думи, че вътрешните ни апартаменти са вече обзаведени със склонността и инструментариума да протегнем ръка и да обхванем света, ако извините смесената метафора.
Защо това е важно? Във възгледа за „празната дъска“ ние пасивно възприемаме стимули, идващи отвън. Без тези подтици ще сме бездейни, по-скоро както стара машина за бонбони или цигари е бездейна, докато някой не пусне монета в нея и не дръпне ръчката. Машината никога няма да освободи някой от продуктите си сама, само защото го е „почувствала“ така. Ако тя започне да раздава стоките си, без да е пусната монета в нея, нейните собственици скоро биха забелязали това и биха я изключили. Ние по-скоро сме в същата позиция. Според виждането за „празната дъска“ ние сме напълно зависими от външни сили, които да ни мотивират. Ние сме всъщност роботи или най-малкото машини. Това, което изживяваме като „свободна воля“, всъщност е илюзия.
Това е нещо, което поведенческата психология отдавна призна, като реши да забрави опитите за разбиране на това, което става в хорските глави и да се съсредоточи върху това, което правят, върху поведението им. Тоест върху това, което може да се види и измери. Според поведенческата психология няма нужда да постулираме някакво „съзнание“ или „вътрешен свят“, за да се отчете как действаме; освен това, кой е виждал някога „съзнание“? Всичко, което е необходимо да се знае, е кои подтици ни стимулират; оттук бихме могли да предвидим всяка частица от поведението. Това е нещо, което рекламодателите и политиците бяха изключително щастливи да открият. Преди години поведенческият психолог Б. Ф. Скинър предлага да забравим за „свобода и достойнство“ и да се подчиним на условности, за да създадем по-добро общество. Намеренията му може да са били благотворни, но без свобода и достойнство, колко “по-добро“ би могло да бъде обществото – съставено от безмозъчни индивиди, всички действащи в зависимост от условията, които им биват подложени?
