Алхимията се смята за едно от ранните разклонения на натурфилософията, оформено в първите векове на новото летоброене под влияние предимно на Александрийската школа. И макар че там наистина старите и новите идеи се обединяват в една особена проницателност, все пак александрийците не създават, а само събират и систематизират текстовете на „Корпус Херметикум”, дали своеобразна идентичност на алхимията. Освен това едно от основните вдъхновения за алхимиците се намира в доста по-старите трудове на Аристотел и неговата идея за „първичната материя”, от която произлизат четирите основни елемента – огън, въздух, вода и земя, които в различни съотношения оформят всичко познато.
Вероятно няма друга тема, която да е била подложена на толкова много спекулации и фундаментално различни интерпретации, но можем уверено да обявим, че алхимията е едно продължение на древната митология, като символичните и психологически съдържания на легендарните персонажи се заместват от донякъде по-универсалните понятия на химическите елементи. Карл Юнг изрично подчертава неизменната ѝ актуалност: „Алхимическият символен свят в никакъв случай не спада само към купчината развалини от миналото, а напротив – стои в най-жива връзка с най-новия опит и познания на психологията на несъзнаваното… Това не са метафизични спекулации, а очаквани симптоми на единство в биологическия вид homo sapiens.”[i].
Различните варианти за разтълкуване на алхимичните процеси са ни илюстрирани още в самото име на науката, дадено от арабите за да обозначат египетския ѝ произход. И въпреки, че Египет е бил наричан Кхем, ако разполагаме с малко повече информация бихме се досетили, че името Кхем от своя страна произлиза от думата, която коптите са използвали за тъмния пясък в делтата на Нил. А още една щипка познание би ни помогнала да съобразим, че същата дума те са използвали и за обозначаване на „първичната материя”.
Ето как се натъкваме на различни нива на интерпретация още преди да започнем дори да говорим за изкуството алхимия. Днес уверено можем да я наречем изкуство, след като в късното средновековие от алхимията се отделя науката химия. И макар това „кралско изкуство” да е безкрайно митологизирано, точно то е дало на света съществени практически ползи, като например създаването от арабските алхимици през 7 и 8 век на фармацията, и изобщо постепенното обособяване на традиционната медицина. Един от най-видните алхимици е Парацелз, бащата на научния подход, който твърде недвусмислено заявява: „твърдят, че алхимията служи за правене на злато. Много по-важно е да разберем другото ѝ значение – тя служи за лечение.”
Въпреки редицата научни открития и практически понятия, които сме наследили от алхимията, все пак нейните усилия винаги са били насочени към това, което ни е известно като „трансмутация (преобразуване) на неблагородните метали в благородни”, наред с което се търсят и редица абстрактни субстанции, като например Еликсир на живота, Философски камък, Панацея, Алкахест (универсален разтворител). Може би тук е удачно да вмъкнем, че днешната физика вече умее да превръща други метали в злато, например чрез радиоактивен бета-разпад на живак 197. И въпреки че това е нерентабилен процес, поне донякъде успява да ни намекне, че целта на алхимията, поне за истинските алхимици, не се състои в изработването на физическо злато, а изглежда в нещо друго.
Вече споменахме Парацелз като един от най-видните алхимици. Ако добавим и други, като Алберт Велики, Исак Нютон, Роджър Бейкън, можем учудващо да установим, че това са фигури с изключително положение в обществото, предимно благодарение на признатия им и плодоносен интелект, не на последно място те са също и силно религиозни. А не само съвременната психоанализа, но и богословието, още от ранните фази на съществуването си, знаят че златото, с неговата благородност, чистота и устойчивост, винаги е било символ на духа. Затова Парацелз разграничава нисша и висша алхимия. И така, в тази статия ще се опитаме кратко и схематично да изясним действителното психологическо съдържание на завоалираните със символични обозначения процеси, които алхимиците са осъществявали или поне са опитвали.
За едни ще бъде изненадващо, а за други твърде логично, ако загатнем, че специалната лаборатория, в която се провеждат алхимичните опити, е самият човек в цялост, а специалните лабораторни съдове, са тялото, определени органи и известни психични нагласи.
Ненапразно съзнателната алхимия е наричана Кралското изкуство, или Великото дело (Magnum opus), като днес изразът Магнум опус се използва например за посочване на най-големия шедьовър в живота на един творец. Що се отнася до алхимията, тя разглежда Великото дело като съставено от три основни фази (в ранните векове – четири), установени от цветовите си характеристики – nigredo (почерняване), albedo (побеляване), rubedo (почервяване). Последната фаза вече се смята за постигнат Философски камък, който превръща всичко в злато. Най-общо тези три фази представят развитието на една човешка психика, която преминава първо през осъзнаването на собствения си мрак и приемането му (нигредо), след което посредством смирение постига пречистване и възприемчивост за Светлината (албедо), като крайният резултат е влизането на светлината в кръвта на алхимика (рубедо) и по този начин – превръщането ѝ в жизнено поведение, в служене на Бог и човек. Този тип цветово разграничение на фазите в алхимичното преобразуване е описано по съответния символичен начин в първия изцяло алхимичен текст, дело на гностика Зосим (неговите гръцки термини са melanosis, leukosis, iosis). Текстът е от 3-4 век, но описва събития от 1 век.
В последващото развитие на алхимията и адаптирането ѝ към усложняващата се с времето организация на мисловния процес, цветовите фази се разделят на още, като обикновено се адаптират към универсалността на цифрата 7, а с това се обвързват с влиянията на определени планети и както знаем – с качествата на определени метали. И както Парацелз сам намеква: металите съответстват на душевни качества.
Набързо можем да схематизираме връзките така: Меркурий е жълтият (или кафяв) цвят, представен от елемента живак и означава нов начин на мислене; Венера е зеленият цвят, представена от елемента мед и означава нов начин на чувстване; Марс е червеният цвят, представен от елемента желязо и означава нова воля; Юпитер е синият цвят, представен от елемента калай и означава преодоляване на надменността и критичността; Уран е индиговият цвят, представен от елемента цинк и означава отпадане на всички съпротиви, а с това и осветляване на всичко, което досега се е смятало за ирационално; Нептун е виолетовият цвят, представен от елемента кобалт и означава отпадане на човешките представи и непосредствено свързване с Духа.
Тъй като алхимията в действителност е и процес на търсене, то съществуват разнообразни вариации на тази седморна схема, в която понякога се намесват сивият оловен Сатурн и черният Плутон, с неговия елемент – бисмут. И разбира се, като базови символи на душата и духа – сребърната Луна и златното Слънце.
Отделно от това, някои алхимици са смятали, че всички метали (душевни качества) са съставени от различни съотношения на живак, сяра и сол, като „златото” е продукт на правилното им смесване. Живакът и сярата тук са просто противоположностите на диалектичния свят, а солта е елементът, който ги помирява и обединява.
[i] C.G. Jung, Mysterium Coniunctionis, Princeton University Press, 2nd Edition, 1970, pp. 15-16.
