Матрьошките са известни руски кукли, които се разполагат една в друга. Предполага се, че техният произход е свързан с японска дървена статуетка на Буда, донесена в Москва в края на 19-ти век от Сава Мамонтов, основател на артистичния кръг в колонията Абрамцево. Японската статуетка на Буда съдържала четири малки, но идентични статуетки в себе си. Интересно е, че японските кухи кукли са обикновено групирани по седем, символизиращи вътрешните богове, както казват японците.
Бихме желали да обсъдим колко много за нас казват тези кукли, особено по отношение на връзката ни с игрите и въздействията им върху нас. Матрьошките са същевременно фрагмент от безкрайността и паралел с живота, който сме си избрали. Колкото и парадоксално да звучи, сега вече е известно, че съществуват безкрайности, съдържащи се в по-големи безкрайности. Безкрайното множество от ирационални числа се смята за по-голямо от безкрайното множество от рационални числа, като и двете се съдържат в безкрайното множество от реални числа. От друга страна – ако приемем, че животът, който водим, е набор от „игри“, в които ние сме задължени да следваме правилата – можем да осъзнаем, че съществуват игри с микро-перспектива, както и игри с макро-перспектива.
В този смисъл играта на живота в обществото съдържа играта на семейния живот, която съдържа играта на личния живот, която съдържа играта на индивидуалността. На практика е трудно да определим коя игра в коя се съдържа. Вероятно предходната последователност е грешна или може би варира от човек на човек (в зависимост от личните приоритети). Но изглежда неизбежно рано или късно да осъзнаем, че това отношение на взаимо-съдържане съществува фактически и че формира структурата на нашия живот. Ако погледнем отвън, можем да видим една отворена система, в която няколко системи си взаимодействат като се захранват една друга с входни и изходни данни. И ние, като се предполага, че имаме контрол, се настройваме към условията, които всяка игра налага, ако се чувстваме интегрирани в системата, или ги отхвърляме, ако възприемаме системата като затвор, който ни отнема автономността.
Ние търсим автономия, но ако погледнем още веднъж себе си така, все едно се намираме извън системата, виждаме заплетеното кълбо от фактори, които обуславят нашите избори. Условията на нашия работодател – културни, поведенчески, мотивационни – ни дават правилата на играта на работното място, точно както условията на фамилията ни дават правилата на семейната игра, а условията на любовния живот, училищния живот и незаетия живот, ни дават правилата на играта на партньорските взаимоотношения, играта на учениците и играта на безработните. Трудно е да се види къде започва това и къде свършва.
Ето защо сме принудени да заключим, че вярата в нашата автономност е в крайна сметка илюзорна. Ние нямаме свобода дори по отношение на себе си, тъй като не сме нищо повече от персонажи, използвани от другите в техните игри, независимо дали ни харесва или не. Самите ние се превръщаме в персонажите, които представяме. От ранно детство сме подтиквани да действаме. Нашите родители ни наблюдават, те са първите зрители на нашите движения и чакат най-доброто ни представяне. Възпрепятствани сме да бъдем самите себе си, защото искаме да отговаряме на очакванията на другите и си мислим, че тези очаквания са също и наши собствени. Как можем да имаме автономност, ако животът ни се свежда до опити за постигане на стандартите, които игрите, в които сме поставяни, ни налагат?
Ама, чакай, чакай малко. Понеже сега играем играта на писането, трябва и да пишем по начин, по който си мислим, че ще бъде разбрани, а вече задълбахме твърде много с въведението в игрите. Основната тема на това, което четете, са електронните игри, чийто пазар е един от най-бързоразвиващите се в световен мащаб.
Електронните игри са попаднали в полезрението на масовия потребител преди доста време и са обвинявани в това, че ни изваждат от реалността (сякаш преди тях не е имало какво друго да върши тази работа…). Електронните игри са игри в самите игри, както и подсистема сред много други. Но по-добре от всеки друг способ за избягване на реалността, игрите предлагат взаимодействие, което ни позволява да осъществим своите стремежи за героизъм, умения, стратегическо мислене и т.н. За разлика от реалния живот те ни дават много ясни цели: показват ни курса напред, разкриват ни преки пътища, дават ни инструменти и награждават всяко постижение. А наказанията в тях не са чак толкова сериозни. В играта мога да елиминирам всичките си противници и да стигна до момента, в който умирам, но накрая ще стана от ергономичния си стол, ще хапна един сандвич с кетчуп, разочарован, но невредим. От всички налични „средства за бягство от реалността“ игрите са това, което най-много позволява нашата намеса. В тях ние се чувстваме свободни и мислим, че имаме онази автономност, която споменахме в предишните абзаци.
Защото те отразяват реалния живот – същия този, в който нямаме нужда от специални очила, за да виждаме 3D – игрите са източник на самонаблюдение. Техният успех ясно показва, че бягаме от нещастието, защото в тях това, което искаме, е да знаем накъде да отидем, да сме свободни да избираме пътя, да търсим съкровища…
Искаме конкретни посоки, точни напътствия, а игрите предлагат всичко това. Но ние никога не осъзнаваме напълно себе си в тях, защото търсим извън нас това, което може да бъде намерено само отвътре. Поемаме по външни пътища и играем имитации. Заблуждаваме инстинктите си с игри. Те ни осигуряват нещо по-фино, но това нещо е просто отразеният образ, повече от същото. Така че дори и да носят временно удовлетворение, игрите не ни помагат да се чувстваме цялостни.
Все пак ние можем да получим автономност, когато действията ни се обърнат към вътрешния път. Само тогава, уморени от всички външни игри, ще изпитаме свобода. Както при матрьошките – преминавайки през всички нива, тоест опознавайки и преодолявайки всички други „себета“ в нас, стигаме до една последна малка кукла, най-малката, най-истинската и единствената, която не може да бъде разделена или разполовена. Това е краят на играта и началото на реалността.
