Пътят на индивидуацията, както го описва К. Г. Юнг, не изключва живота в света, а по-скоро му придава ново качество. Той интегрира външното и вътрешното, обединявайки противоположностите, и по този начин разкрива същността, която стои отвъд тях.
Индивидуацията, или себеосъществяването, е фундаментална идея в аналитичната дълбинна психология на К. Г. Юнг. Той разбира това като процес на развитие, който води до истинското ядро на човешкото същество – СЕБЕТО, както той го нарича. Въпреки това психологията и индивидуацията не бива да се отъждествяват. Психологията може да бъде само начало на пътя към индивидуацията – просто средство за временно психологическо уравновесяване, така че СЕБЕТО да може най-после да се разгърне.
Психиката е собственият ни биологично създаден център на съзнанието. Юнг я разграничава от СЕБЕТО – истинското ядро на човешкото същество. Това ядро трябва да бъде съживено, за да може то да поеме ръководството в живота на човека.
СЕБЕТО е проявление на съзнанието, което стои скрито зад психиката, обгръщайки я, без да се свързва с нея или да се намесва в нейните движения. Може да се каже, че то е тихият и неутрален наблюдател на егото и емоционалните ни състояния. Психиката определя мислите, чувствата и действията с всички конфликти, противоречия, парадокси и напрежения, които преживяваме в ежедневието си. Най-важната характеристика на психиката е нейната идентификация като его, тя може да преживее себе си единствено чрез тази идентификация. Психиката има свой индивидуален поглед върху нещата. Идентификацията прави трудно толерирането на други гледни точки и по този начин тя сама се ограничава. От друга страна, идентификацията е необходима, за да може да бъде приет този живот.
Следователно, в момента на своето раждане хората се изправят пред парадокс. Те се нуждаят от идентичност в този свят, но в същото време тя ги обвързва и определя действията им. Именно тук започва процесът на индивидуация според Юнг. Той включва и освобождаване от ограниченията на идентификацията, произтичащи от съответната вътрешна психологическа структура. Въпреки това психиката е необходимата предпоставка за съзнателното развитие на СЕБЕТО. Но СЕБЕТО израства отвъд психиката. По този начин перспективата на съзнанието претърпява фундаментална структурна промяна.
Въпреки че психотерапията може да доведе до промяна в перспективата, тя може единствено да помогне за замяната на една гледна точка с друга, може би по-добра или по-подходяща. Така човек остава в капана на мъглата от собствените си ограничения. Това е така, защото от своя страна тази променена перспектива е съпроводена от нова идентификация, която ще служи като нова истина и нова основа за бъдещия живот. Нещо наистина ново не може да се развие, ако отправната точка в структурата на човешката психика не бъде изоставена. В този случай е необходима нова отправна точка – такава извън промяната на перспективата, извън всякаква конструкция на реалността в собствената ни психика, за да може да бъде преживяно онова, което стои зад нея и което съставлява реалността на човешкото същество на едно по-висше ниво.
Преди 2200 години Архимед е казал:
„Дайте ми опорна точка в пространството и ще преобърна света.“
Поради тази причина културният антрополог Жан Гебсер (Jean Gebser) [1] говори за необходим скок в съзнанието. Той го нарича скок в „аперспективността“, който човечеството трябва да направи, за да се издигне в ново измерение на съзнанието. Тази „свобода от всякаква перспективност“, както я нарича още Гебсер, не изключва отделните гледни точки, а ги извисява до състояние, което не се ограничава до нито една от тях. Тя отива отвъд, обединявайки всички противоположности и реалности.
Човекът, който решава да поеме по пътя на индивидуацията, в известен смисъл става чужденец в този свят, тъй като съзнателно се обръща навътре, за да открие СЕБЕТО вътре в самия себе си, вместо да търси причините и решенията на трудностите в живота си отвън. Но тази отчужденост е по-особена: не в смисъла на отричане, аскетизъм или социално оттегляне; тя не изключва живота в света, а му добавя ново качество. Това е интеграция на външното и вътрешното, обединяване на противоположностите и по този начин разкриване на същността отвъд тях. Това може да се случи, когато психиката вече не се идентифицира единствено с външното, а се оттегли, стане неутрална и престане да се изгубва в съдене, отричане и обвинения. Това внася един различен, много фин фокус в живота: тя е „в света“ и същевременно „не от света“. „В света“ – като живот тук и сега, присъствие в настоящия момент; и „не от света“ – като покой в СЕБЕТО, което вече не се нуждае от идентификация, но същевременно не изключва възможността да влиза във взаимоотношения с външното. Това е да станеш едно цяло със самия себе си, да бъдеш цялостен. Всичко, което преди е заемало мястото на СЕБЕТО – примамливото многообразие на света – губи своята власт над човека.
На основата на тази вътрешна отчужденост да бъдеш в света става дори още по-дълбоко и наситено: свободен от обвързаност с миналото и бъдещето, стъпил изцяло в тук и сега. В допълнение, най-висшият аспект на душата, СЕБЕТО-не-от-този-свят, което вече е поело ръководството на личността, се проявява в новия начин на мислене, чувстване и действие. По този начин усещането за това да бъдеш чужденец в света ни повежда на едно пътешествие навътре към самите себе си, към собственото ни СЕБЕ.
Какво се случва, когато процесът на индивидуация завърши? Тогава отчуждението вече не присъства. Душата, в своя най-висш аспект – СЕБЕТО – вече е у дома си и в двата свята: земния и духовния. Тя може да се обърне към земната сфера и да действа в нея без ограниченията на идентификацията. Тя е „в света, но не от света“, свободна е от обвързаност със света и въпреки това може да живее в него за благото и ползата на мнозина. Преди всичко, тя може да помага на другите да намерят здрава основа вътре в самите себе си.
К. Г. Юнг казва:
„Но какво печели Себето? Става ясно […], че завладявайки ни, то същевременно навлиза в нас самите и по този начин преминава от […] несъзнаваното в съзнаваното […]. Какво представлява в несъзнаваното състояние, ние не знаем; но сега знаем, че се е превърнало в личност – станало е самите нас.“ [2]
В следващата стъпка душата-СЕБЕ може да се отвори за връзка с едно по-висше измерение на съзнанието – Всеобхватното Единство.
Ние живеем на повърхността на съществуването и имаме възможността да осъзнаем дълбините на своето битие. Нека използваме тази възможност, за да позволим на външното и вътрешното да се слеят в една нова цялостност.
[1] Jean Gebser: Ursprung und Gegenwart, Teil 2 (Вечно присъстващият произход, Част 2): Die Manifestation der perspektivischen Welt, Versuch einer Konkretion des Geistigen, München: dtv, 2. Auflage 1986
[2] Blauth/Bahemann/Gawlitta/Haase/Packhäuser: WERDE DER DU BIST (Стани това, което си), Rosenkreuz Verlag, Birnbach 2024
