Някои от най-мрачните ужаси, които са били и все още се извършват, се вършат в името на любовта: към религия, пророк, родина, пари, власт! За да стане прекомерно богат, човек трябва да обича страстно парите, да се посвети на натрупването им и дори да жертва цялото си съществуване за тях: мислите, чувствата, енергията и времето си.
Този, който обича нещо или някого, неизбежно влиза в конфликт с онези, които не споделят същите чувства към обекта на неговата любовта. Изглежда му, че безразличието на другите опетнява обекта на любовта му, възприема това безразличие като обида, като оскърбление. Войните между религиите са започвали поради крайност в убеждението и нетърпимост: „Пророкът, когото обичам и почитам, е единственият истински и справедлив; неговото учение превъзхожда учението на други пророци, които не съм се научил да обичам“.
Войните между народите са започвали, защото всеки иска да защити любимата си родина, тази, в която са родени и живеят семейството и приятелите му; всеки иска да я защити от заплахи, да осигури нейното „законно“ разширяване; също и да си върне от други народи териториите, които смята за узурпирани. Нашата родина винаги е по-красива от съседните и ние много се гордеем с нашия народ и историята му, защото те ни докосват и вълнуват по особен начин.
Любовта към всяко едно нещо може неумолимо да породи омраза към неговата противоположност. Любовта ни към справедливост ни кара да се борим с несправедливостта; любовта ни към нашата красива планета ни кара да се борим с онези, които й вредят; грозотата ни отблъсква, защото ценим красотата, и т.н. Резултатът от всички тези форми на любов е огромен кипящ ад от противопоставяне, напрежение и безмилостни борби, които повличат човечеството в див водовъртеж.
Можем ли да възприемем съвкупността от нашите обусловености, всички онези влияния, които сме интегрирали през годините и които ни карат да мислим, чувстваме и действаме по начина, по който го правим? Не, не можем, освен в случаите, когато нашите ценности, стремежи и възгледи за света и живота ни въвличат в болезнен директен конфликт с даден човек или група хора. Извън тези критични моменти ние плуваме в обичайните за нас условия така несъзнателно, както рибата плува във водата.
Имаме ли избор? Приемаме ли изобщо идеята да имаме избор, т.е. да поемем пълна отговорност за всичко, което ни се случва през целия ни живот? Готови ли сме да приемем автономността, вътрешната свобода и огромната самота, която я съпътства? Защото в себепознанието, което е вратата към тази свобода, вече няма кого да осъждаме за състоянието си, няма кого да обвиняваме или да държим отговорен, няма повече врагове, няма повече противници, освен собствената ни съпротива; няма повече съюзници, няма повече приятели, на които да разчитаме с пълно доверие.
Приемайки целостта на това, което сме, на това, което е животът, ние губим сигурността, която са ни осигурявали общността, разнообразието, идеологията, вярата, признанието и подкрепата. Огромното пространство, което се е освободило, е празно.
Начинът ни на живот унищожава единствената обитаема планета, която познаваме – нашата Земя. Това вече не е тайна. Но преди всичко унищожаваме самите себе си; планетата ще се възстанови сама, след като изчезне опасният „хищник“, за това ще има достатъчно време. В момента ние тичаме като хамстер в колело, бързайки все повече и повече. Но колелото е в пламъци, а ние сме твърде разсеяни, тъй като имаме много други приоритети, различни от това да се погрижим за пожара, който сами сме запалили.
Нашият начин на живот не се е появил от нищото, нито е измислен от някой луд учен или диктатор. Начинът ни на живот е пряк израз на виждането ни за света, обществото и най-вече за себе си; той е резултат от състоянието ни на съзнание, от състоянието на нашето съществуване. Дори когато сме сами в стаята си и медитираме, конфликтите и войните са с нас. Те са в нас; ние сме техните създатели – конфликт между това, което сме, което мислим, че сме и красивите идеали за реализация, към които се стремим, които сме създали за себе си или които други са ни внушили. Конфликт между бъдещето, което желаем от цялото си сърце и ежедневните ни действия и избори, които го саботират. Конфликт между образа ни за самите нас, който толкова много бихме искали да покажем на другите, и нашата посредственост, нерешителност и компромиси.
Докато не се научим да приемаме всичко това като единство, като неразделна цялост, ще страдаме и ще разпространяваме около себе си страданията и конфликтите, които остават в нас неразрешени, неизлекувани. Налице е необходимост, дори неотложна нужда, да се спуснем към източника на разделението, в което живеем, да отворим очите си, да се отърсим от хипнотичното отричане и да се изправим пред нашата екзистенциална реалност, пред фактите! Трябва да направим това без да използваме филтрите на нашите тълкувания, обяснения, оправдания, извинения и категорични осъждания; самите филтри, които ни хвърлиха в това кално и заразно блато на неразбиране, противоречия и неразрешими напрежения, в което изглежда сме затънали напълно.
Докато не пожелаем да виждаме, ще бъдем слепи. А тази слепота ни излага на голяма опасност, защото всеки ден сме длъжни да действаме, да вървим напред, да решаваме, да избираме тази или онази възможност, една или друга посока. Рано или късно изборите на слепия човек неизбежно го водят към неприятности, неразрешими усложнения и нарастващо страдание.
В миналото сме правили неудачни, разрушителни избори, които продължаваме да възпроизвеждаме всеки ден. Станали сме напълно зависими, пристрастени към материалните последици от тези избори. Кой от нас е в състояние да твърди, че може (и дори иска) да живее без кола, смартфон и всички сложни, взаимосвързани мрежи, които ни осигуряват храна, мобилност, енергия и информация всеки ден?
Огледайте се наоколо: всеки предмет, който виждате, всяка услуга, която ползвате е произведена или се произвежда от машини – от отварачките за бутилки до компютрите, от дома ви до дрехите ви. Тези машини неизменно се снабдяват с енергия – пряко или непряко в случая на електричеството – от изкопаеми горива (газ, нефт, въглища, радиоактивни материали), същите материали, чийто добив, рафиниране и използване ни излагат на опасност, дори ни заплашват със смърт. Без машини, а следователно и без изкопаеми горива, няма производство и, разбира се, няма потребление! Живеейки по този начин обаче, ние се устремяваме все по-бързо към бездната, съзнавайки последствията.
Свикнали сме да смятаме цялата тази безумна и смъртоносна дейност за нормална, неизбежна и дори желана. Много малък брой хора извличат огромни печалби от нея, докато огромното мнозинство страда от замърсяване, влошено качество на живот, социален упадък, бедност, увредено здраве, глад и изселване. Приспособили сме се към този начин на живот, което е начин на съществуване, на позициониране по отношение на живота. И учим децата си на свой ред да се адаптират към него, да приемат неговите клишета, автоматизми, ограничения и абсурди. Имаме ли избор и дали нашите деца, веднъж моделирани и оформени от нашата образователна система и обусловени от културата, която им предлагаме, ще имат различен избор?
На първо място, една вътрешна радикална революция е задължителна, дори жизненоважна. Начинът ни на действие и организиране няма да се промени съществено, ако не се промени самата ни същност. Крайно време е да се запитаме какъв смисъл, каква посока искаме да дадем на живота си на земята? Какви приоритети да поставим на първо място? Имаме ли желанието, смелостта и силата да почерпим от дълбините на същността си духовните ресурси, които единствени са способни да доведат до необходимата и спешна радикална трансформация?
Възприемаме ли тази спешност не интелектуално, чрез информация отвън, а интуитивно? Способни ли сме да реагираме остро на многобройните очевидни сигнали за бедствие както около нас, така и вътре в нас или чувствителността ни към живота е толкова притъпена, толкова задушена, че се примиряваме с потъването в духовен и материален план? Готови ли сме да посветим цялото си съществуване (своя интелект, стремеж, жизненост) на истинския Живот, който напира в нас и който ни зове настойчиво? Готови ли сме да свалим карикатурната и гримасничеща маска, с която временно сме го облекли, и да открием неизразимо красивото му вечно лице?
