Трите духа в „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс могат да се разглеждат като мистични водачи, които водят душата през три етапа на вътрешно пробуждане.
„Коледна песен“(1) на Чарлз Дикенс е вълшебна история, която се радва на непреходна популярност от създаването си и е превеждана и адаптирана безброй пъти. Независимо дали четем книгата, гледаме класическия черно-бял филм от 1938 г., адаптацията от 1951 г., телевизионната версия от 1984 г. или анимационния филм, в който Джим Кери озвучава Скрудж, тази приказка продължава да ни трогва. Тя събужда в нас копнеж по добротата и желание да бъдем по-добри. Силата ѝ се крие в представянето на смисъла на човешкия живот от гледна точка на душата, като крие духовна дълбочина, много по-богата, отколкото може да се забележи на пръв поглед.
Влизайки в света на тази история, ние се виждаме отразени в главния герой, като в огледало — макар че често не го осъзнаваме. Обикновено възприемаме „Коледна песен“ като историята на някой друг: един стар, озлобен скъперник, който отчаяно се нуждае от промяна. Но истинското духовно измерение на тази приказка се разкрива едва когато осъзнаем, че Скрудж, за когото Дикенс пише: „стиснат, измъчен, алчен, скъперник, ненаситен, стар грешник!“, всъщност сме ние самите.
Всъщност, нашите души може би са култивирали през много животи повече алтруизъм, съпричастност, щедрост и топлота, отколкото Скрудж някога е притежавал. И все пак, в същността си, ние все още оставаме в някакъв смисъл затворени – фокусирани върху собственото си егоцентрично „аз“. Още повече, дори добрите качества на нашия характер са оцветени с егоцентризъм. Защото правенето на добро рядко е чист акт на безкористност – по-често е резултат от възпитание, детско обуславяне, страх от наказание или отхвърляне, нуждата да изглеждаме добри в собствените си очи или в очите на другите, а понякога дори и надеждата да създадем добра карма.
Нашето съзнание все още се върти около „аз, мен, моето”. Самият носител на това съзнание е отговорен за това: огненият поток в гръбначния мозък, който създава в нас илюзията за отделеност, за откъснатост от останалата част от творението. Именно това има предвид Дикенс – в един блясък на брилянтна интуиция – когато пише, че „той беше твърд и остър като кремък, от който нито една стомана не беше извадила щедър огън”.
Явната алчност и стиснатост на Скрудж отразяват алчността на нашето его, което постоянно жадува да натрупа и да придобие колкото се може повече за себе си – на нивото на тялото, душата и духа. Алчността на егото се проявява в натрупването на пари над нуждите на човека, в мания за притежание, в непрестанното сравняване с другите и в желанието за превъзходство. Тя се проявява и като нужда да контролираш близките си, да изискваш внимание или дори да възприемаш духовни практики, за да подчертаеш собствената си уникалност. Както Дикенс проницателно е забелязал: „Престъпленията на човека носят своето наказание.“ Те носят наказание, защото – чрез действието на кармичния закон – се връщат при нас под формата на последствия. Те водят до самота, конфликти и превръщат отношенията с другите и с реалността в бойно поле. По този начин човек се затваря в свят, изграден от собствените му илюзии, страхове и привързаности.
Духовното съзнание е изцяло различно, по-висше измерение на добротата; то е перспективата на единството, на дълбоката връзка с цялото съществуване и на състраданието. Човек с такова съзнание никога не може да изпита пълно щастие, знаейки, че някой друг страда. Същността му се крие в прозрението, че истинската стойност не се крие в количеството натрупани притежания, а в качеството на взаимоотношенията и способността да обичаш без очаквания – което води до вътрешна свобода. Егото казва: „Това е за мен“, докато духовното съзнание шепне: „Това е за нас“. Егото изпитва страх от загуба, докато духовното съзнание изпитва свобода в даването и в потока.
Трите духа
Дикенс – дори и да не е бил напълно наясно с това – въвежда в историята си тройно посвещение. Трите призрака, които посещават Скрудж, могат да се разглеждат като мистични водачи, които водят душата през три етапа на вътрешно пробуждане.
Те пристигат като че ли от пространство отвъд времето, от измерение на вечността. Скрудж усеща нарушаване в линейния поток на часовете – усеща, че времето или се движи назад, или се измества по неестествен начин, като в крайна сметка спира три пъти в полунощ. Този час е многостранен символ. От една страна, той сочи към дванадесетте зодиакални сили на нашия свят – архетипни сили, носещи преживяванията, които душата трябва да асимилира по време на своето земно пътуване. Полунощ е и моментът на завършване на един цикъл. Скрудж, стоящ в края на живота си, символично достига точката, в която се събират всички уроци на съдбата му. Дванадесет часа през нощта е преходен час – праг между две реалности: света на материята и света на Духа.
Преди да се появят духовете, часовникът бие четири пъти, образувайки образа на кръст – първоначален символ на пътя на Слънцето по небето и неговите четири позиции, отбелязани от двете слънцестоения и двете равноденствия. Този кръст служи като напомняне, че животът тук е циклично пътуване през светлина и тъмнина, раждане и смърт, забрава и пробуждане. Той също така сочи към корените на християнската вяра, чиято дълбока основа лежи в древната слънчева мистерия. Той символизира слизането на духовните сили (вертикалната греда на кръста) в земния свят (хоризонталната греда) и съюза на тези две измерения в една точка – човешкото сърце, където се намира порталът към вечността.
Древните посветени казвали, че „Бог е като сфера, чийто център е навсякъде, а периферията – никъде“. Божествеността е пълнота – безгранично, безкрайно, вездесъщо, интензивно и многостранно съзнание. Човекът, от друга страна, когато е отделен от духовния център, става неговата противоположност – сфера, чиято обиколка е навсякъде, а центърът – никъде. Той живее на повърхността на себе си, идентифицирайки се с пластове от роли, маски и илюзии, без да е в контакт с вътрешната си същност. Това е състоянието на забрава, което затваря Скрудж – егоистично, ограничено съществуване, лишено от вътрешна опора на любовта към Източника.
Срещите на Скрудж с трите духа се случват в пространството между полунощ и един часа през нощта. Това символично време бележи момента, в който човек излиза от божествената, безгранична пълнота в отделно, индивидуално същество – его. Това е преходът от цялост към разделение, от първоначалното състояние на единство към осъзнаването на себе си. В този контекст ми идват на ум думите на Шекспир: „Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът“, изразяващи повтарящата се човешка дилема по пътя на разтварянето на илюзиите, свързани с егоцентричното съзнание. Това е моментът, в който душата е изправена пред избор: да се придържа към фалшива идентичност или да се успокои и да излъчва истината на Източника.
Фалшивата идентичност носи определени ползи: тя предлага илюзорния комфорт да останеш в познатото и предсказуемото, предпазва от страха да стъпиш в неизвестното и позволява да останеш затворен в автоматизмите на ежедневието, които не изискват усилие.
Човек, притежаващ определени таланти или добродетели, може лесно да се гордее с тях, без да вижда, че всъщност те са богатството на Бога – нещо по-висше, отвъд индивидуалното Аз. Поддържането на тази илюзия дава временно чувство за превъзходство или уникалност. Да я изоставим означава да се откажем от присвояването на богатствата на Духа и да се отворим за откритието, че съществува уникално съзнание – безгранично, изпълнено с върховна любов, мъдрост и сила. В това пространство границите на индивидуалното „аз” започват да се разтварят и душата се разпознава като част от неделимото цяло, което съставлява единствената истинска идентичност на всичко, което съществува.
Духът на Коледа от миналото
Първият от духовете – Духът на Коледа от миналото – води Скрудж (а с него и нас) към анамнеза, духовно спомняне на това кои сме всъщност и откъде идваме. Пътувайки назад във времето, Скрудж среща моменти от миналото си, които отдавна са били погребани под праха на забравата.
Този дух носи голям пожарогасител (вместо шапка) – символ на потискането на духовната Светлина, което Скрудж не може да понесе. Той не желае да погледне сиянието, излъчвано от върха на главата на духа, защото то разкрива истината, която Скрудж е прекарал целия си живот в опити да скрие под слоеве от егоизъм. Призракът пита: „Не ти ли е достатъчно, че си един от онези, чиито страсти са допринесли за създаването на тази шапка?“ – горчиво напомняне за състоянието преди потапянето в материята, преди мястото в сърцето му, принадлежащо на любовта, да бъде заето от друго божество: „златния телец“, както го нарича Бела в „Коледна песен“.
Светлината, излъчвана от главата на призрака, напомня за просветлението на висшия ум, който човечеството някога е притежавало. Този ум не е роб на инстинктите, а резонира с душата и сърцето. Призракът разкрива предишното състояние на божествения човек – същество, в което умът и сърцето са работели хармонично, подчинени на Бога. Когато призракът докосва сърцето на Скрудж, това символизира пробуждането на истинското „аз“ – завръщане към светлия център, който все още лежи под слоевете на егоистични избори и забрава.
Но Призракът на Коледа от миналото е и ключ към откриването на древно знание – покана да се върнем към времената на ранните посветени, които празнували Коледа като момент на мистично пробуждане.
Духът на Коледа в настоящето
След срещата с Духа на Коледа в миналото, идва време за Духа на Коледа в настоящето – фигура, изпълнена с цвят, радост, излъчваща топлина и изобилие. Дикенс го описва като гигант, обкръжен от блясъка на свещи, аромата на празнични ястия и зелени гирлянди, съчетаващ чертите на езическия бог на изобилието с тези на християнската любов. Този дух показва на Скрудж настоящето, което досега е пренебрегвал. Той го отвежда в домовете на обикновени хора, разкривайки радост, общност и благодарност, дори там, където цари бедност. Припомня му, че Коледа не е свързана с материални подаръци, а с подаръци от сърцето, доброта и присъствие.
В този контекст книгата съдържа важните думи: „Задължение на всеки човек е душата му да бъде обединена с душите на събратята му и да остане в братска връзка с тях през целия си земен път.“ Това обединение на душите обаче не трябва да се разбира като социално задължение, а по-скоро като мистично издигане до по-високо ниво на съществуване. На това ниво всичко, което съществува, е потопено в едно съзнание – в една единствена Воля, която има план за всяко проявление на живота. Там преобладава дълбокото разбиране, че материалното съществуване отразява божествеността по несъвършен и нечист начин. На по-висше ниво обаче има място за тази несъвършеност – има дори приемане, ред и цел за нея.
Има божествени нива, където преобладават вечното блаженство и щастие, но земното царство е различно. Тук любовта се изразява и в приемането на сянката, в спокойното приемане на „ударите“ на съдбата с осъзнаването, че те са част от плана на нашия живот – за нашето пречистване и облагородяване. Едва когато в нас се роди истинско „да” на страданието, можем напълно да въплътим християнското отношение, което ни освобождава от егоцентризма, отношение, изразено в думите: „Не моята воля, а Твоята воля да бъде, Господи.”
Това обаче не означава, че предаването на тази Воля неизбежно води до болка и страдание. По-скоро означава, че човек постепенно престава да се идентифицира с егото си. Той губи привързаността си към придобиването на блага, които се считат за особено ценни в този свят. Това отношение включва и отказ от нуждата да контролира всичко, нужда, кореняща се в страха и желанието да защити „аз“-а си. Когато общата цел на човек стане освобождението от фалшивото съзнание, той се доверява с увереност на напътствията – и в това се крие истинската свобода.
Вратата към това отношение се намира в човешкото сърце. В него съществува фрагмент от божественото съзнание, което древните посветени наричаха Искрата на Духа или Розата. Именно това ни настройва към щедрата любов – любов, която обхваща както съвършенството, така и несъвършенството, която приема еднакво удоволствието и трудностите, похвалите и обидите. Това е любов, която почита всички проявления на съществуването като изрази на живота, който в крайна сметка е потопен в Бога.
Духът на Коледа в настоящето настоява да размислим върху отношението си към настоящия момент. Умът ни често е толкова претоварен с багажа от минали преживявания, че не можем да възприемаме настоящето по чист начин – свободно от страх и предразсъдъци.
Дори нашият когнитивен апарат ограничава възможността да възприемаме света обективно. Философът Алън Уотс отбелязва, че светлината не би била „ярка” без човешкото око; тръните не биха били „остри”, ако кожата не беше нежна; скалите не биха били „твърди” или „тежки”, ако не съществуваха мускулите. „Ярко”, „остро”, „твърдо” и „тежко” съществуват само във връзка с нашите сетива. Сто години по-рано Ралф Уолдо Емерсън е стигнал до подобни заключения – ние имаме склонност да приписваме твърде много качества на света и твърде малко на себе си. Физикът П. У. Бриджман го е изразил точно: „Като цяло, никога не трябва да мислим за света около нас, без да вземем предвид нервната система в главите ни, чрез която познаваме света.“ (3)
Розата на сърцето и скритият потенциал за растеж в нея ни позволяват да се освободим от ограниченията на настоящия ни когнитивен апарат. С разгръщането на духовната зрялост започват да се развиват фини инструменти за възприятие – независими от естествените ни сетива. С този процес постепенно се освобождаваме от остатъците от миналото, филтрите, програмите и предразсъдъците. Нашата нервна система претърпява трансформация – ролята на старата система се поема от нова, настроена към по-висши измерения на възприятието. Кармичното бреме, съхранявано в коренната чакра, се изгаря, освобождавайки ни от навика да „бъдем себе си“ в ограничената, обусловена форма.
Духът на Коледа в настоящето винаги е един и същ – той се предлага неизменно, но нашата реакция към него се променя с нашето състояние на съзнание. Твърде често по време на празничния сезон се опитваме да умилостивим „идола на изобилието“ – готвим, почистваме, украсяваме – докато материята започва да ни претоварва. Формата надделява над съдържанието и смисълът се губи под тежестта на подготовките. Но не е нужно да бъде така.
Посланието на Духа на Коледа в настоящето е: бъдете съзнателни. Именно в този момент решавате дали да се свържете с ограниченото съзнание на Скрудж – егоцентричното същество на масите – или да се отворите към потока на вечността. Дори в най-тъмния момент от живота си, можете да се закотвите в настоящето и да си спомните: ето го моментът – тясна врата към вечността, ето го подаръкът, който ми позволява да избирам.
На мистично ниво Духът на Коледа в настоящето е мост между миналото и бъдещето – напомняне, че в настоящия момент ние създаваме нашата реалност и оформяме бъдещата си съдба.
Дванадесетте свещени нощи
Това е специално време от годината – разликата между дванадесетте цикъла на Луната, символизиращи естественото човешко съзнание, и дванадесетмесечния цикъл на Слънцето, който представлява божественото съзнание. Рудолф Щайнер го нарича „време извън времето“ – мистично пространство между старата и новата година, в което обичайното линейно време спира и в което човек може да преживее духовно пречистване и обновяване, тъй като духовните сили на зодиака действат с особена интензивност.
Всяка от Дванадесетте свещени нощи съответства на един знак от зодиака и по този начин на един аспект от човешката душа. През този свещен период имаме възможност да размислим, да се пречистим и да подготвим в себе си дванадесет духовни сили, в съответствие с влиянията на зодиакалните знаци. Рудолф Щайнер разглеждаше това време като слизането на Христовата душа в самото сърце на Земята и като отварянето на човека към по-дълбоко общение с духовните йерархии.
На езотерично ниво, по време на Дванадесетте свещени нощи в човешкото тяло може да настъпи и една фина трансформация; възможно е да се получат по-пълни вдъхновения от по-висшите сфери на съзнанието. По това време Земята е като „заспала“ – животът на растенията и природата се оттегля, за да може човешкият дух да се събуди. Дванадесетте дни на Светите нощи образуват духовен календар – всяка нощ е „семето” на един месец от идващата година.
- Нощта на 25/26 декември съответства на януари,
- нощта на 26/27 декември – на февруари,
- …
- нощта на 5/6 януари – на декември.
Кулминацията настъпва на 6 януари – празникът Богоявление – който Щайнер нарича денят на откровението на Христос като Космичното Слънце и началото на пътя към вътрешното посвещение. По този начин порталът на Дванадесетте Свещени Нощи се превръща в уникална възможност да действаме тук и сега – да използваме това мистично пространство за духовно пречистване, обновяване и съзнателно оформяне на бъдещето.
Духът на бъдещата Коледа
След Духовете на миналите и настоящите Коледи идва третият – Духът на бъдещата Коледа, който, за разлика от предишните духове, е мрачен, мълчалив и загадъчен. Дикенс го описва като безлична фигура в черна роба, вдъхваща страх и неспокойствие. Той представлява бъдещето, което все още не е настъпило, изпълнено с несигурност и последствията от нашите избори.
Духът на бъдещата Коледа показва на Скрудж резултатите от настоящия му живот и поведение – самота, забрава и накрая смърт без достойнство. Тази визия има за цел да го уплаши и да го принуди да се промени. В това пътуване няма радост или топлина, а по-скоро студеното, безмилостно осъждане на бъдещето, което очаква всеки човек – освен ако не промени сърцето си и отношението си към другите.
Това е моментът, в който Скрудж се сблъсква лице в лице със собствената си съдба: изоставена, безименна гробница, символизираща духовно и социално изключване. Този дух не говори, но мълчанието му е красноречиво – то е предупреждение, че бъдещето зависи от това, което правим сега.
На по-дълбоко, мистично ниво, Духът на бъдещата Коледа е символ на необходимостта от трансформация и смъртта на егото – старото „аз“, което пречи на духовния растеж и ни обвързва с цикъла на раждане и смърт. Той предвещава вътрешната смърт и прераждане, които са от съществено значение за влизането в пътя на истинския живот и светлината.
В тази конфронтация Скрудж започва да осъзнава, че промяната е неизбежна и че бъдещето му зависи от това дали ще отвори сърцето си за любов, състрадание и общност.
Заключение
Трите духа на Коледа разкриват конфронтацията между нашето минало – често тежко и обременено – и нашата склонност да проектираме в бъдещето, с царството на божествената вечност, което прониква и надхвърля времето. По време на този специален сезон от годината става по-лесно да се настроим към Свещения дух – мистериозната сила, която прониква в земната атмосфера, свързва ни със съзнанието на цялото творение и ни отваря към дълбоко единство.
Под влиянието на тази сила Скрудж се преобрази: „Той стана толкова добър приятел, толкова добър господар и толкова добър човек, колкото добрият стар град познаваше, или всеки друг добър стар град, градче или квартал в добрия стар свят.”
Нека този период на Слънцестоенето бъде за нас време на такава промяна. Нека ни отвори към Слънцето на Новото Съзнание – любов, която прониква и обхваща както светлината, така и сянката. Нека ни настрои към Тишината, към символичния час нула, от който всеки от нас може да се появи като Ново Човешко Същество – в хармония с Пълнотата.
____________________________________________
(1) Charles Dickens, A Christmas Carol in Prose, Being a Ghost Story of Christmas, Elegant Ebooks, https://www.ibiblio.org/ebooks/Dickens/Carol/Dickens_Carol.pdf
(2) Man in the Light of Occultism, Theosophy and Philosophy, GA 137, Lecture VII, https://rsarchive.org/Lectures/GA137/English/RSP1964/19120609p01.html
(3) Larry Dossey, Healing Lords: The Power of Prayer and the Practice of Medicine, HarperOne, January 19, 1995.
