Готови ли сме да прегърнем живота изцяло, безусловно? Или играем на сигурно, живеем нещо като полуживот, правим това, което правят всички останали, изключваме всякакво осъзнаване за това какво наистина е важно?
Докато събирах материал за нова книга, попаднах на произведение, което бях чел преди години, но не бях поглеждал скоро. То е от немския лутерански екзистенциален теолог и философ Паул Тилих (1886-1965). Тилих може би не е толкова известен в наши дни, колкото е бил в средата на двадесети век. Неговият най-известен труд „Систематична теология“ (1951-1963) – монументален отговор на екзистенциалната критика на християнството, е бил изключително влиятелен не само сред теолозите, но също така и сред философите, психолозите и учените по история на религията. През 1933 г. Тилих е сред първите, които усещат ефекта от идването на Хитлер на власт, когато заедно с други академични критици на националсоциализма той е незабавно освободен от поста си във Франкфуртския университет. Научавайки за уволнението му, американският теолог Райнхолд Нибур предлага на Тилих спасителен пояс, призовавайки го да напусне Германия и да се присъедини към факултета на Теологическата семинария (Union Theological Seminary) в Ню Йорк. Тилих приема съвета на Нибур и след престоя си в Ню Йорк преподава в Харвардското богословско училище, а по-късно в Чикагския университет.
И все пак Тилих е бил всичко друго, но не и отчужден академик. Заедно със своя ученик – екзистенциалният психолог Роло Мей, който включва някои от идеите на Тилих в собствената си работа – Тилих е бил позната фигура през ранните години на Института Есален, познат като „hot tub think-tank“ на крайбрежието на Биг Сур в Калифорния. Други гостуващи преподаватели там включват Алън Уотс, Фриц Пърлс и хуманистичният психолог Ейбрахам Маслоу. Присъстващите на проповедите на Тилих го намират за топъл, харизматичен оратор със способност, присъща на добрия пастор, да достигне и да докосне публиката си.
Да съществуваш – акт на смелост
Тилих е автор на някои много четени популярни книги, написани за неакадемичните читатели, и аз се натъкнах на една от тях. В „Смелостта да бъдеш“ (1952) – първоначално поредица от лекции, изнесени в Йейлския университет, Тилих изследва идеята, че самото съществуване, чистото ни битие, не само изисква, но е и акт на смелост само по себе си. Това може да е странна идея за някои от нас. Хората с буквално мислене може дори да помислят, че заглавието на книгата е непълно. Те могат да попитат „Смелостта да бъдеш какво?“ Но това означава погрешно разбиране на използваното от Тилих „да бъдеш“. Може да си помислим, че е необходима смелост „да бъдеш пожарникар“ или „да бъдеш войник“ или, както е бил Тилих, „да бъдеш критичен“ към националсоциализма във време и място, когато това скоро ще доведе до повече от загуба на работа. И ще бъдем прави – всички тези неща изискват смелост. Но просто да бъдеш? Защо ни трябва смелост за това?
Всъщност просто „да бъдеш“ изглежда като нещо, с което нямаме много общо. Докато сме живи, ние просто сме, независимо дали искаме да „бъдем“ или не. Ние не полагаме усилия в това и изглежда нямаме голям избор по въпроса. Но можеш да бъдеш и наистина да бъдеш.
Защо съществувам?
Няколко пъти използвах думата „екзистенциален“. Заедно с французина Габриел Марсел и руснака Николай Бердяев, Тилих е това, което бихме нарекли християнски екзистенциалист. Екзистенциализмът е философско движение, което има своите корени в деветнадесети век, с личности като Сьорен Киркегор, Фридрих Ницше и Фьодор Достоевски – въпреки че като „отношение“ може да бъде намерено и в личности далеч назад във времето при Платон, както и при логическия и религиозен мислител от седемнадесети век Блез Паскал. По същество екзистенциализмът се занимава с някои доста основни въпроси, като например „Защо съществувам?“ и „Какво би трябвало да правя сега щом съществувам?“ – тоест търсения за смисъла и целта на човешкия живот. С тези въпроси традиционно се занимава религията, но в съвремието тя сякаш е по-малко способна да им отговори, поне така изглежда за много от нас.
Като отделна философска школа екзистенциализмът възниква в началото на 30-те години на миналия век, най-вече чрез работата на Мартин Хайдегер, чийто колосален труд „Битие и време“ (1927) – завършена е само първата му част – повдига „въпроса за битието“, който според Хайдегер е бил игнориран от Платон насам. Популярният образ на екзистенциализма се появява след Втората световна война и е определено френски. Жан-Пол Сартр, Албер Камю и в по-малка степен Симон дьо Бовоар са най-известните му представители, прочути с пируването си в нощните заведения на Сен Жермен де Пре, докато изнасят импровизирани лекции за същността на свободата. Докато за Хайдегер и християнските екзистенциалисти има някаква мистерия в същността на битието – което прави възможна някаква представа за „трансцендентност“ – за Сартр и компания няма мистерия, въпреки че има много неща, които са „абсурдни“. Ние се намираме в чужд, безсмислен свят, без Бог или цел, и трябва да носим бремето на нашето съществуване, на нашата свобода, без да се обръщаме към друг авторитет освен нашия собствен. Както казва Сартр в отговора си към Хайдегер, „Битие и нищо“ (1943), ние сме „осъдени да бъдем свободни“. Свободни в свят, в който, поне за Сартр, такава свобода е всъщност празнота, която напразно се опитваме да запълним.
Хамлетов въпрос
Срещу представата за „нищо“ или „небитие“ Тилих повдига въпроса за смелостта да бъдеш. Колкото и клиширано да звучи, когато Хамлет задава известния си въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш?“, той уцелва право в десетката.
Според Тилих има три основни посоки, според които въпросът на Хамлет се превръща в нещо повече от реплика от пиеса. Първият е най-очевиден и е този, за който самият Хамлет е най-загрижен. Небитието, нищото ни заплашва със знанието, че в един момент ще умрем. В този момент ще престанем да съществуваме. Като оставим настрана всякакви идеи за задгробен живот, при смъртта животът, който сме познавали по начина, по който сме го познавали, свършва. Казваме, че знаем това; разбира се, всички умират. Но ние не говорим за „всички“, което е абстракция, или за факта, че хората умират. Ти ще умреш – и аз също. Хайдегер вярва, че единственото сигурно средство, което може да ни събуди от нашата „забрава на битието“, както той го нарича, е живото разбиране на реалността на нашата смърт, прозрение, което той споделя с езотеричния учител Гурджиев.
Животът ни – нещо като полуживот?
Повечето от нас в даден момент са усещали реалността на своята смъртност; но като част от културата на мисленето ни сме склонни да избягваме или да затъмняваме този факт и да правим каквото можем, за да държим истината настрана. Както казва Тилих, ние избягваме реалността на небитието, като избягваме реалността на битието: за да заглушим шока от нашата смърт, ние живеем по-малко. Не в смисъл да правим по-малко или да сме по-малко заети. А в смисъл да бъдем по-малко отворени към живота, по-малко склонни да го прегърнем изцяло, безусловно. Играем на сигурно. Хайдегер нарича това да живеем „неавтентично“, нещо като полуживот, да правим това, което правят всички останали, да изключваме всякакво осъзнаване за това какво наистина рискуваме, да изпълваме живота си с разсейване и притежания (според Габриел Марсел ние много повече предпочитаме „да имаме“ пред това „да бъдем“). И все пак някаква криза, може би близка среща със смъртта, може да ни отърси от тази „забрава“ и животът, който се страхуваме да живеем, става изключително реален. Парадоксално, но ако имаме смелостта да се изправим лице в лице с реалността на небитието, нашето битие се увеличава.
Друг начин, по който можем да почувстваме борбата с нищото и нуждата от смелост да бъдем, е чрез това, което Тилих нарича вина. Не вина за някакво конкретно действие – въпреки че наистина може да го чувстваме – а вина от съзнанието, че сме избягали от отговорността към себе си, от задължението си да бъдем напълно това, което сме. Това означава да знаем, че сме се задоволили с второто най-добро, когато сме можели да постигнем повече, ако бяхме положили усилия и бяхме поели риска. Споменатият по-рано Ейбрахам Маслоу говори за това, което той нарича „страх от успех“, нещо доста различно от по-известния „страх от провал“. Страхът от успех е страх, произтичащ от предполаганите от нас социални последици от това „да бъдем всичко, което можем да бъдем“. Съществува страх от открояване от другите, от привличане на завистта и негодуванието на нашите приятели, от това да бъдем различни и често последвалото го остракизиране.
Бягството от собственото величие
Маслоу говори за това, което той нарича комплексът на Йона, базиран на библейската фигура, която иска да избегне великата съдба, която Бог е подготвил за него. Йона не искал да бъде пророк. Искал нормален, обикновен живот като всички останали. Той направил всичко възможно да избегне призванието си, но безуспешно. Според Маслоу поуката от историята е, че ако не реализираме потенциала си, той ще изгние и ще се превърне в бреме. Маслоу разказва историята как пита своите ученици кой от тях очаква да бъде изключителен в своята област. Когато никой не отговаря, Маслоу пита: „Ако не ти, тогава кой?“ Обикновено очакваме някой друг да бъде изключителен, а не ние самите. Мнението на Маслоу е, че това е опасно. „Това, което можете да станете, това трябва да станете.“, казва той. Според него това е необходимост на самото ни същество.
Същото послание се съдържа и в следния цитат от гностичното евангелие на Тома, което е било любимо на К. Г. Юнг: „Ако изявиш това, което е вътре в теб, това, което е вътре в теб, ще те спаси. Ако не изявиш това, което е вътре в теб, това, което е вътре в теб, ще те унищожи.“ Натоварени сме със задължението „да станем това, което сме“, както казва Ницше. А ако не успеем, това води до живот, който Сартр нарича „лоша съдба“, практикуване на самозаблуда. Смелостта да бъдеш се превръща в смелостта да бъдеш това, което си ти.
Смелост за първична вяра
Третият начин, по който Тилих разбира смелостта да бъдеш, обхваща другите два. Може да имаме смелостта да се изправим пред реалността на нашата смърт, да прегърнем нашето неизбежно небитие. Може също да имаме смелостта да реализираме потенциала си, да изявим неповторимото у всеки от нас и да го утвърдим в среда, която не е благоприятна за него. И все пак въпросът за значението на всичко това остава. Безсмислието, безцелността, абсурдният безразличен свят на екзистенциалистите – който по много начини съответства на текущата научна оценка на нашата вселена – изглежда отрича всякаква основа, която можем да достигнем чрез приемането на нашето неизбежно несъществуване и утвърждаването на уникалната ни същност. Ако в крайна сметка съществуването не е нищо повече от вид космическа шега – заключение, до което са достигнали повече от един брилянтни умове – какъв е смисълът? Отново да заимстваме от Шекспир, ако животът наистина е „приказка, разказана от идиот, пълна със звук и ярост, без да означава нищо“, тогава защо да си правим труда да събираме смелост да бъдем? Не е ли по-разумно да ядем, да пием и да се веселим, защото утре – или може би вдругиден – ще умрем?
Със сигурност мнозина са стигнали до това заключение. А със социалните, политически и екологични турбулентности, случващи в днешно време по целия свят, въпросът какво означава всичко това става по-належащ, точно както изглежда по-трудно за разбиране усещането, че има някакъв смисъл във всичко това. Както се е изразил философът Лешек Колаковски, изглеждаме подвластни на „усещането за всеобхватна криза, без да сме в състояние да идентифицираме причините за нея…“, в смисъл, че това, което може да изглежда като причина, всъщност би могло да бъде симптом. За много от нас светът се е обърнал наопаки и бързината на събитията предизвиква замаяност, която бихме могли да наречем „болест на ускорената скорост на промяната“, нещо като гадене, предизвикано от нарастващата скорост на развитие. Струва ми се, че в този случай смелостта да бъдем е смелост да имаме вяра в смисъл, който може да не осъзнаваме веднага, да вярваме, че усилията ни не са безсмислени и че е по-благородно да приемем риска на вярата, отколкото по-безопасния, по-малко напрегнат път на отчаянието. Това е „първичната вяра“, за която говори философът Жан Гебсер и за която писах в по-ранна статия за Logon.[1] Прави ми впечатление, че когато имаме такава вяра, изглежда вече е отговорено на въпроса „Да бъда или да не бъда?“
[1] Първична вяра или първичен страх? in: LOGON, July 5, 2024
