Умирайки на ръба на времето, това не звучи ли като малко странно заглавие? Ами, всъщност не, понеже е точно така; умирането става на ръба на времето. Когато умрем, нещо навлиза в хода на времето, както сме го познавали досега, друго ниво на битие, друго ниво на ставане.
То е нещо непознато. И именно това плаши хората най-много, че има нещо, което те не познават и не могат да контролират. Няма начин да устоим. В крайна сметка ще се предадем, трябва да се предадем.
Но ние можем да се отдадем на процеса на умиране и за това се нуждаем от доверие. Затова ние трябва да се доверим на живота. Това изглежда парадоксално – но всъщност е ключът.
През цялото си съществуване изпитваме постоянно, че нещата приключват, например обстоятелствата от живота ни, взаимоотношенията и т.н.
Тогава се отпускаме – доброволно или поради липсата на избор – и животът продължава. Може би в началото чувството е малко странно или дори доста странно, но животът наистина продължава.
Това важи както за външния ни живот, така и за вътрешния ни. Минаваме през процеси, в които сваляме кожата си, отърваваме се от модели на мислене и поведение, оставяме старите емоционални матрици зад нас. Те умират, докато ние продължаваме да живеем. И докато научаваме, че можем да израстваме чрез всички процеси на умиране, доверието ни в живота също расте. Защото животът ни учи как да умираме.
О, Господи, дай на всеки негова собствена смърт.
Преминаване през живота,
изпълнен с любов, със смисъл и нужда.
Защото ние сме само кора и листа.
Великата смърт, присъща на всички нас,
това е плодът, около който се върти всичко.
Райнер Мария Рилке
Кришнамурти за смъртта
Смъртта винаги е била един от проблемите, може би най-големият проблем в човешкия живот. Не любовта, не страха, не взаимоотношенията, а този въпрос, тази тайна, това усещане за настъпващия край е което тревожи човечеството от древни времена.
Умирането е нещо в бъдещето, нещо от което се боим, което не искаме. Въпреки това винаги е там. Независимо дали става дума за злополука, болест или старост – винаги е там. Независимо дали сме млади или стари, крехки или изпълнени с жизнерадост, винаги е там.
Повечето от нас се страхуват да умрат, защото не знаем какво означава да живеем. Не знаем как да живеем; следователно не знаем как да умрем. Докато се страхуваме от живота, ние ще се страхуваме и от смъртта. Човекът, който не се страхува от живота, не се страхува от това да бъде напълно несигурен, тъй като разбира, че вътрешно, психологически, няма сигурност. Когато няма сигурност, има безкрайно движение и тогава животът и смъртта са едно и също.
За да откриеш какво става когато умреш, трябва да умреш. Това не е шега. Трябва да умреш – не физически, а психологически, вътрешно, да умреш за нещата, които са ти съкровени и за тези, които те ожесточават. Ако си умрял за едно от своите удоволствия, най-малкото или най-голямото, естествено, без никакво насилие или аргументиране, тогава знаеш какво означава да умреш. Да умреш е да имаш ум, който е напълно изпразнен от себе си, празен от ежедневните си копнежи, удоволствия и мъчения. Смъртта е обновление, промяна, в която мисълта не функционира изобщо, защото мисълта е стара. Когато има смърт, има нещо, което е напълно ново. Свободата от познатото е смърт и тогава вие живеете.
(продължава в част 2)
