Според тълковния речник свободата е възможността за проявяване на собствената воля. Нека обаче се замислим – собствената воля нещо независимо и неограничено ли е? Или е обусловена и направлявана от условията и личното минало (макар това да не са различни неща)?
Какво можем да кажем по отношение на условията… Те сами по себе ли са ограничаващи, или повече ни блокира отношението ни към тях? Все пак, самото желание за промяна на тези условия е достатъчен показател за зависимостта ни.
Каквито и да са обстоятелствата, нашето желание за освобождение обикновено е форма на съпротива срещу тях, а всяка съпротива води до повишена външна чувствителност и до изостряне на усещането за ограничение. Не и до освобождение.
Какво можем да кажем по отношение на личното миналото… Нали упражнената вчера воля в голяма степен ни води до вида на проявяването и днес. Както казва и Кришнамурти, действията ни се определят от представите ни, които пък са обусловени от жизнения ни опит.
Относителната и повърхностна свобода на този свят ни е помогнала само да си го сътворим точно такъв, какъвто е в момента. Но спрямо актуалното му състояние нашата воля се изявява под формата на реакции. А реакциите са нещо вторично и предизвикано, което ще рече, че в тях няма никакво творчество.
За нас свободата е право на избор, или т. нар. свободна воля, за която се казва, че е най-големия дар, получен от човека. Символ на свободната воля в Стария завет например е Ева. Получилият я Адам обаче се е ползвал от всички качества на своя творец (което е изразено чрез това, че Бог създавал животните и ги изпращал на Адам да ги именова). Какво тогава за една подобна цялост би означавала свободната воля? Тъй като Ева била сътворена от реброто му, то тя е олицетворение на възможността за изолирана от цялото воля. И както е посочено, змията е можела да говори само с нея. И онзи Адам, който избрал именно отделността си, е бил принуден като резултат да затваря в себе си всяко свое решение, което впоследствие да го управлява, докато изразходи заряда си.
Какво понастоящем предполага необходимостта от избор? Не е ли желанието ни да се самоопределим – да сме нещо по-осезателно, по-установено, по-значимо… Но всички тези затвърждавания не са ли обратни на независимостта и неограничеността? В този смисъл – всеки избор ни прави все по-несвободни.
И няма как да отречем предопределеността, на която сами сме се подчинили – предизвикана от нашето собствено минало и неговото несъответствие с природните закони.
От доста отдавна източните религии, а отскоро и съвременната физика, ни показват, че няма частичка във вселената, която да притежава свое собствено отделно съществуване, а всичко е резултат от взаимодействието на всичко друго.
Има ли тогава свобода?
Разбира се, че има, но само за цялото, което съдържа всички възможности в себе си, а не за отделната проявена възможност, която търси начин да се утвърди, чрез което става по-фиксирана и неподвижна – тоест невъзприемчива и безжизнена.
Кой е обратният път? Няма нещо конкретно (думата „конкретно” от лат. означава „твърдо”), което да ни е нужно за преодоляване или освобождение от личните ограничения, освен тяхното непосредствено осъзнаване Виждайки своите граници, същност виждаме и законите, по които функционира природата.
Основа на всички зависимости е това наше желание да сме по-значими и изпъкващи на фона на всичко останало. Можем да го наречем и стремеж към лична свобода. Тази свобода е най-голямото ни ограничение. И тъй като тя е предизвикана от желанието ни за значимост, то и нейните управляващи въздействия са насочени именно към него. Лишаването от егоцентричния порив за лична свобода и значимост отнема опорната точка на всички зависимости и те губят способността да ни контролират. Когато изчезне стената, която изправяме в себе си за да устояваме и да посрещаме всички предизвикателства, просто няма как вече нещо да се удари в нас или да упражни натиск. Потоците на живота протичат естествено, както по принцип, така и за индивидуалността, която сме ние.
Няма противоположности, няма противоборство, няма зависимост.
Както казахме – всички възможности са само в целостта, а лишаването от желанието за значимост на отделното води до спокойствие и възприемчивост, тоест – до отваряне към цялото. А свободата винаги е била там. Всъщност, самата отвореност е свободата, по отношение на човека. А когато по този начин той стане възприемчив за нещо по-универсално и абсолютно, то може да бъде определено с още по-голямо право за Свобода.
Тя не е лична. Тя е самата Свобода.
