Албер Камю получава Нобелова награда за литература през 1957 г. на 44-годишна възраст.
В своите романи, есета и статии във вестниците той се обръща срещу сигурността в убежденията, догматичните твърдения и желанието за идеологически истини.
Според него нищо не е изцяло добро или изцяло лошо.
Ето защо той гледа на мита за Сизиф в изненадващо различна светлина от обичайната. Той повдига въпроса: Наистина ли Сизифовския труд е безкрайно мъчение и безплодна работа?
Албер Камю (1913-1960) израства в Типаса, малко селце близо до Алжир. Когато Втората световна война избухва, той е в Париж. Присъединява се към Съпротивата и става главен редактор на забраненото списание “Комбат“.
Драматичните преживявания по време на войната се отпечатват дълбоко в душата му. Как можеш да живееш в свят, който не познава справедливостта? Как би могъл да продължиш напред, без да изпаднеш в отчаяние?
Денят, в който се завръща в Алжир, е дъждовен. Навсякъде се виждат следи от насилието, причинено от войната. Цари тягостна атмосфера. Тогава слънцето пробива облаците и той изведнъж разбира, че красотата на пейзажа е все още там, въпреки войната.
Той осъзнава, че атмосферата от топлото сияние на слънцето, ширналото се море и пеещите птички е останала жива в паметта му.
Това преживяване е от огромно значение в живота му. Затова той пише:
В средата на зимата най-накрая разбрах, че у мен има непобедимо лято.
Именно този спомен за вътрешна светлина му дава смелостта да продължи и към него се завръща в трудни моменти.
“Чужденецът“, „Чумата“ и „Пропадане“ са най-известните му произведения.
„Чумата“, написана през 1947 г., беше препрочитана и обсъждана от много хора по време на коронавируса и дори беше отпечатано ново издание през 2020 г. В „Чумата“ лекарят Бернар Рийо отказва да се примири с епидемията от чума, която причинява смъртта на мнозина.
Той е отдаден на борбата с епидемията с риск за собствения си живот.
Според моето убеждение нямам нищо общо с това да съм герой и светец. Това, което ме интересува, е да бъда човек.
Книгата завършва с решението му да запише преживяванията си „за да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, които им бяха нанесени и за да може лесно да предаде нататък това, което може да се научи от чумата, а именно, че в човека има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.“
Миналата година Бас Хейне – писател, преводач и интервюиращ, отново постави на преден план книгата на Камю По-висша любов. Писма до германски приятел. В тези писма Камю обсъжда, че там, където се появяват власт и жажда за власт, нараства нуждата от съпротива. Въпреки огромното си отвращение към причиняването на болка и кръвопролития, човек е принуден да се впусне в битката. Според Камю, човек губи достойнството си, когато води борба за власт, но го запазва, ако има смелостта, въпреки чувствата си, да се бори за висшите ценности на човешката свобода и любов.
Камю продължава да вижда уязвимостта на всеки човек в съпротивата.
Той е бил атакуван поради този си възглед, но продължава да разпространява ценността на личния морал на приятелството и на човечността.
Винаги идва момент,
пише той в дневника си,
когато хората престават да се бият и унищожават един друг, когато най-накрая пожелават да се обичат такива, каквито са.
Не е ли този „момент“ свързан с нивото на съзнание у човека?
В митовете ние откриваме образи, отразяващи нашето несъзнавано. Митовете могат да помогнат за развитието на човешкото съзнание. Те могат да докоснат нещо същностно и универсално, което се разпознава вътрешно и характеризира пътя на живота. Митовете не са неизменяеми истории. Казано е, че те се формират от всяко ухо, което ги чуе и от всяка уста, която ги разказва. Те претърпяват развитие във времето.
По този начин Камю обръща внимание на един неразкрит аспект от добре познатия ни гръцки мит за Сизиф. Сизиф бил смъртен, който се разбунтувал срещу боговете, презрял смъртта и развил голяма страст за живот. Поради това, той получил най-тежкото наказание: трябвало да избутва нагоре по стръмна планина огромен камък, който всеки път, когато достигал върха, се търкулвал обратно надолу и това отново, и отново го изправяло пред задачата да бута камъка нагоре. Едно напразно усилие.
Тази е причината, поради която безцелната и безнадеждна работа е известна и с названието Сизифов труд.
Камю мисли отвъд камъка, който трябва да бъде избутан нагоре и който отново се връща надолу.
Той ви моли да си представите Сизиф, който спокойно слиза по планината зад своя камък.
Именно по този път обратно надолу, по време на тази пауза, Сизиф предизвика интереса ми,
пише Камю.
Този миг, миг като дъх, който ще се завърне толкова сигурно, колкото и неговата нищета, този миг е мигът на съзнанието.
Слизайки надолу Сизиф осъзнава абсурдността на ситуацията си.
Не отразява ли митът за Сизиф усещането, което понякога сами изпитвате, че това което правите или как живеете, внезапно ви застига като безсмислено и безцелно повторение. По думите на Камю „като нещо абсурдно“. Ставате сутрин, закусвате, работите, ядете, спите и отново ставате. За какво?
Това чувство за отчуждение, за абсурдност, казва Камю, се надига у вас, защото осъзнавате безкрайното повторение на нещата в живота, че няма нищо ново под слънцето, че хората идват и си отиват, и ти осъзнаваш своето собствено ограничение.
За Камю Сизиф е най-абсурдният герой.
„Отново и отново Сизиф се напряга да издигне огромния камък, да го търкаля и избутва нагоре по склона. Виждате изкривеното му лице, бузата притисната към камъка, действието на рамото, задържащо покритата с глина тежест, кракът, който придържа камъка на място, протегнатата ръка, с която го избутва отново нагоре.“
Сизиф на Камю е доведен до осъзнаване. Той има смелостта да се изправи честно пред ситуацията си. Осъзнава, че е по-силен от камъка. Постига победа над материята, над всяка частица от камъка, над всеки отблясък от него, защото приема задачата си отново и отново в пълна съзнателност. Той не бяга от съдбата си.
Гръцкият мит показва ясно, че човек не е свободен да избегне съдбата си. Камю добавя, че осъзнатият човек има свободата да кове сам съдбата и живота си. „Животът“, заключава кратко Камю „не е: примирение.“ Доктор Рийо не се е примирил с чумната епидемия и Сизиф също не се примирява, умишлено поставяйки рамото си под камъка отново и отново.
Трябва да си представим Сизиф като щастлив човек,
пише той. Камю придава на мита допълнителна дълбочина.
Смята се, че Сизиф е бил лукав и затова си е навлякъл гнева на боговете.
Твърди се, че бил майстор в измамите и заблудите, че бил арогантен и че е надхитрил смъртта. Но Омир говори за Сизиф като за най-мъдрият и разумен човек на земята.
Какво кара Сизиф да изследва границите на човешкото съществуване? Камю казва, че Сизиф свободно приема ситуацията, която е осъзнал. Това е чудесно.
Но защо е това презрение към смъртта?
В днешно време все повече откриваме, че съзнанието е и извън човешкото тяло. Хермес Трисмегист твърди в Корпус Херметикум, че съзнанието се разпростира до безкрайност:
И човек, за да се издигне в небесата, не е нужно да напуска земята. Толкова огромно и величествено е това, което обхваща съзнанието му.
Дали нещо в съзнанието на Сизиф говори за безсмъртен живот някъде?
Съвременният Сизиф е човекът, който осъзнава земята, природния свят, в който живее, в който противоречията определят живота, в който всичко живо се издига, пада и угасва отново. И в същото време е човекът, който разпознава гласа на вечността. Той е човекът, който се приближава към първоизточника на целия живот, търсейки, защото изживява, защото знае, че също носи този неизчерпаем източник вътре в себе си. Вътрешният глас на вечността му дава осъзнаването, че в най-дълбоката си същност всичко е едно цяло.
Докато търкаля камъка нагоре и надолу по време на живота си, съвременният Сизиф дарява утеха, приятелство и любов на всички онези, които все още страдат от мъките на безсмисления труд и понасят безнадеждна скръб. Той отдава вниманието, светлината и силата си без да очаква нещо в замяна, точно както Сизиф подлага рамото си под камъка отново и отново. Да помага за изпълнението на делото на небесната светлина в света дава на всеки Сизиф вечна радост.
Литература:
Beeckman, Tinneke: Опознай себе си, Boom, 2024
Камю, Албер, Митът за Сизиф, De Bezige Bij, Амстердам 1963 г.
Камю, Албер, По-висша любов, писма до германски приятел с есе от Бас Хейн, Prometheus, Амстердам, 2024 г.
Камю, Албер, Чумата, De Bezige Bij, Амстердам 2020
Камю, Албер, Дневник, De Bezige Bij, Амстердам, 1969 г.
