(обратно към част 1)
„Трябваше да пораснат обикновените хора“ [1]
Навсякъде, където Ганди е призован да разследва и работи за подобряване на условията, той и неговите съмишленици се грижат за цялостните битови нужди на местните. Това им позволява да научат селското население на принципите на хигиена и здравословно хранене, как да почистват кладенци в селата и да строят училища. Преди всичко, те трябва да се борят срещу апатията, която е резултат от вековете подтисничество и фактическа липса на права за обикновените хора. Подтисничеството е многолико: то се изразява в малоценността на безкастовите спрямо кастовите индуси, на нисшите касти срещу висшите, на бедните срещу богатите, на безсилните срещу едрите земевладелци и собствениците на заводи, правещи добър бизнес с колониалните господари. В провинцията се разпространява нашироко една духовна неподвижност, тъпо приемане на условията, каквито и да са те, което обикновено се изразява в индивидуални изригвания на подтисната агресия и с което трябва да се води борба, както с другите проблеми. Ганди няма нищо друго на ум, освен да пробуди духовна сила в индийското население, чрез която то да осъзнае човешкото си достойнство, да разбере и поиска правата си. В конкретните условия това значи, че хората трябваше да бъдат могат да се възприемат като граждани, а не като роби на системата. Те трябва да са способни да действат спокойно и мирно срещу отделни разпоредби, тоест да упражняват целево несътрудничество [2], без да изпадат в ярост и да изхвърлят цялата система зад борда. Те също трябва да се научат да понасят последствията от мирната съпротива с достойнство, тъй като доста често това означава финансови загуби и лишаване от свобода. Самият Ганди прекарва близо пет години зад решетките на индийски [3] затвор по време на усилията си за независима Индия. А за Джавархалал Неру те са повече от десет.
Движението за свобода се развива на основата на истинност („сатяграха“) и ненасилие („ахимса“), като използва инструментите на пасивната съпротива, гражданското неподчинение (срещу отделни закони, носещи неоправдани трудности) и несътрудничеството, чрез частично или общо прекратяване на сътрудничеството със системата, призната за корумпирана.
През декември 1928 г., ИНК най-после приема резолюция, съдържаща изисквания за самоуправление (като доминион на империята), предоставено до края на следващата година. В противен случай заплашва с претенции за пълна независимост и борба за нея чрез „сатяграха“. До 31-ви декември 1929 г. британското правителство не е дава отговор, така че трябва да бъдат предприети действия.
Най-известен в този контекст е Соленият марш на Ганди. В Индия съществува монопол върху солта от 1882 г. На никой не е разрешено да притежава сол, която не е произведена от правителството и не е била обложена със съответния данък. Солта често е необходима за религиозни обреди; също така се използвана за консервант, дезинфектант и мариноване на храна. Всичко това я превръща в мощен символ на подтисничество, но също така и на съпротива. Именно на този фон Ганди предприема действие, тръгвайки на 12 март 1930 г. с нарастваща група последователи на почти 400-километрово пешеходно шествие от неговия ашрам „Сабармати“ в Ахмедабад до Арабско море. Когато Ганди пристига на плажа в Данди на сутринта на 6 април 1930 г., той взима буца сол и я вдига високо. Това е началото на национален бойкот на данъка върху солта, тъй като индийците се научават да правят своя собствена сол от морска вода. Това действие е наказано със затвор за около осем месеца.
Не всички съпротивителни действия остават миролюбиви. Когато насилието в цялата страната започва да нараства, Ганди поема отговорност, призовавайки за прекратяване на всякакви действия и започва пост, който не завършва докато страната не се успокоява отново.
Свободата и нейната цена
ИНК и Мюсюлманската лига, които и двете имат политическа отговорност в Индия, изразяват несъгласие по въпросите за сътрудничеството в предимно мюсюлманските провинции и съвместните действия срещу британската колониална мощ. Желанието за власт и в двете формации, и страхът на мюсюлманската страна от хиндуистко господство в свободна Индия може би насърчава раздора и неговото задълбочаване между партиите до точката на крайна враждебност. Британците, които подготвят своето изтегляне от страната, изиграват своята роля, подкрепяйки Мюсюлманската лига и нейните планове за разделяне, но вече не обръщат внимание на плановете на ИНК, който е гласът на Индия вече толкова дълго време. Представата за свободна Индия като федерация от децентрализирани държави е отхвърлена, и под предводителството на лондонския адвокат сър Кирил Радклиф са очертани границите между Индия, западен и източен Пакистан (днешен Бангладеш). По този начин на 15-ти август 1947 г. се създават две независими държави и започва безпрецедентна миграция. Мюсюлманите бягат от Индия, а индусите бягат от новосъздадения Пакистан. Определянето на границите изненадва мнозина, които повече не се чувстват сигурни в „грешната държава“. Религиозно насърчаваните погроми в хода на разделянето взимат около половин милион жертви, и около 14.5 милиона хора се прехвърлят през току-що очертаните граници.
Благородният проект на Ганди за „сатяграха“, стремящ се към универсално човечество, основано на духовност и любов, и желаещ да доведе до равни права за всички религии, премахване на пренебрегването на жените и всеобщото им освобождение, винаги постига само избирателни резултати. Ганди и последователите му, които водят прост и непретенциозен живот в своите ашрами, са личности за пример, но в решителния момент моделът им избледнява и инстинктите на масите надделяват. Поглеждайки назад е лесно да се каже, че вековете подтисничество, изостаналост, зависимост и впримчване в религиозни догми не могат да бъдат заличени за тридесет години освободителна борба.
Една различна свобода
Ако принципът на Ганди бе успял да постигне широкообхватния успех, който си поставя за цел, тогава хората в Индия – все едно дали мъж или жена, индуси, мюсюлмани, сикхи, християни, будисти, джайнисти, бедни или богати – щяха да бъдат способни съзнателно да се срещнат като братя и сестри. Борбата за външни признаци на обществено положение като власт или богатство щеше също да загуби смисъла си. Хората щяха да получат свободата да тръгнат по собствения си път към духовната човечност без бремето на външната. Самият Ганди остава винаги осезателен пример за това: Той е отличителният човек, облечен в ръчно изтъкано бяло дхоти, седнал с вретено до въртящото се колело и толкова ненуждаещ се от нищо външно, колкото препоръчва и на другите.
Въпросът на човека „кой съм“, когато не може да се дефинира чрез религиозна или национална принадлежност, или на основата на определени обичаи и ценности, е все още неразрешен за огромното мнозинство на днешното човечество. Винаги когато се „определяме“ това означава отграничаване. Правейки така ние образуваме единици, но не като всеобхватно единство. По този начин многократно създаваме поводи за конфликти и войни.
Може да има движение за истинска, особено духовна свобода, само когато хората я постигнат индивидуално за себе си. Коренната промяна, която се преживява по този път вътрешно, позволява трансформация отвън. Всяко движение за свобода, което цели духовно пробуждане, следва да е основано на индивидуални усилия. Ако достатъчно хора се сбогуват с разграничаващото мислене и стремежа за власт, партиите и държавите също могат да намерят нови начини. В крайна сметка и двамата, и Ганди, и Неру, имаха духовни стремежи, но също имаха и политическа тактика, дори ако и на двамата трябва да се признае, че не желаят отчуждението и евентуалното скъсване с Мюсюлманската лига и преди всичко, разделението. Въпреки това, те допринесоха за това с ролята си.
Допълнителни материали:
[1] В. С. Найпол: „Индия – ранена цивилизация“, Берлин 2006
[2] Този термин е оформен от Ганди на конгреса на ИНК през 1919 г. в Амистар. Несътрудничеството като израз на „сатяграха“ по-късно става един от практическите методи за постигане на независимост от режим, считан за корумпиран.
[3] Той също е прекарал около три години в затвор в Южна Африка.
[4] Махатма Ганди: „Историята на моите експерименти с истината“
[5] Панкадж Мишра: „От руините на империята. Бунтът срещу запада и преустройството на Азия“, Лондон, 2012
[6] Шаши Тарур: „Неру. Изобретяването на Индия“
