Пътят на Индия към независимост от Британската империя обикновено се разглежда като славен пример за един преход без насилие. В действителност Индийският национален конгрес и Мохандас Карамчанд Ганди прилагат двойна стратегия на политическо действие и масова мобилизация към ненасилствена съпротива и успяват да предизвикат британското оттегляне, което носи независимост, ала така също и разделение на Индия през 1947 г.
Британците не са единствените чуждестранни управници в близката индийска история. Те заменят постепенно управлението на мюсюлманските моголи. От 1526 г. до 1858 г. Индия е под ислямска власт (за втори път). Мюсюлманските завоеватели и тези индийци, които приемат исляма, оформят доминиращата класа в империята. Впоследствие, от 1601 г. Британската източна индийска компания, дарена с привилегии от английската кралица, започва изграждането на морски пътища за индийската търговия в голям мащаб и основава търговски къщи на субконтинента, което спомага за бавната смяна на властта в полза на британците. Постепенно те установяват военна и гражданска юрисдикция, водят война срещу бунтовниците, налагат сурови търговски условия върху Индия и също така започват разширяване и превземане на съществуващата администрация. Постоянните индийски въстания принуждават Великобритания да лиши Британската източна индийска компания от търговския ѝ монопол през 1833 г., правейки я отново чисто търговска организация. През 1858 г. Компанията най-накрая губи своята административна роля в полза на британското правителство и кралица Виктория става императрица на Индия.
Индия надига глас
Цялото това време е запълнено със серия от въстания и стремеж към независимост. Фактът, че страната е изстискана от британците, че текстилът от британското промишлено производство на практика унищожава индийското текстилно производство, че растящата бедност предизвиква голям глад, е показателен за нелегитимността на британското управление над Индия. Същевременно, във времето в което Индия е кралска колония, британските полагат усилия да осигурят добро английско образование на достатъчно, така че да могат да бъдат използвани в администрацията, тъй като е невъзможно да се запълнят всички важни позиции с хора от страната-майка. Така семействата на индийската висша класа изпращат синове си в реномирани английски колежи, където се докосват до идеалите на европейската култура – универсални идеали, от които те самите обаче не следва да се възползват – а още по-малко и след завръщането си в Индия, когато започват да заемат отговорни постове, но въпреки това са третирани като нисша класа. Така британците въздигат гилдия от салонни революционери, които основават Индийския национален конгрес (ИНК, 1885 г.) и Мюсюлманската лига (1906 г.) В началото това са безгласни клубове за дебати, които могат само да изготвят резолюции и да ги представят на колониалната администрация. Едва след Първата световна война те са приети като политически партии и започват последователно да участват в държавното управление.
Мохандас Карамчанд Ганди (1869-1948), който е изпратен от семейството си да учи право в Лондон, открива там пацифизма и вегетарианството, чете Бхагавад Гита и изучава Будизъм, Ислям и Християнство. За християнството той казва:
„Ако Бог можеше да има синове, тогава всички ние щяхме да сме такива. Ако Иисус беше Богоподобен или самият той Бог, тогава всички ние бихме могли да станем такива.“ [1]
В края на образованието си Ганди става адвокат и полага основата на своята „сатяграха“ („придържане към истината“) – подход към живота, който отива отвъд невежото ненасилие на „ахимса“.
На първата си задача като адвокат в Южна Африка Ганди става свидетел как тъмнокожи индийски работници и местното цветнокожо население са постоянно лишавани от права. Той започва да ги представлява в съда и пред техните „господари“ и работодатели разработва една философия на морално превъзходство, която призовава съвестта и етиката на противоположната страна във всеки един отделен случай. В хода на дейността му, принципът на Ганди за истинност към себе си се разширява във всеобхватна философия, в която се интегрират неговите постоянни усилия за житейска чистота и простота в ежедневието. Подходът му постига успехи и го прави известен. Неговата „сатяграха“ често се разглежда също като тактика да „обърнеш“ противника, призовавайки собствената му съзнателност, но стремежът на Ганди е по-висок: той търси общата морална основа, върху която споразумението става възможно и взаимното уважение може да расте.
Когато Ганди се завръща в Индия през 1915 г. репутацията му на активист за граждански права и завършен организатор го предшества. Той става член на ИНК и скоро започва да определя посоката му, дори когато отстъпва от партията през 1936 г. и застава зад Джавахарлал Неру (1889-1964), който в крайна сметка става първият министър-председател на свободна Индия. За Ганди по-важна от политическата активност на партията е нуждата не само да се мобилизират хората, така че да отстояват правата си, но и да им се даде морална и нравствена сила, за да постигнат самостоятелност, достойнство и свобода за себе си. Той знаеше, че Индия ще постигне независимост, само ако усилията са подкрепени от целия народ, а не само от група салонни революционери.
Без конкретен план, той винаги отива там, където го повикат ощетените. Неговият внимателен подход, винаги основан на фундаментално зачитане на закона, му позволява учтиво, но ясно да критикува очевидни несправедливости и подтисничество. И често успява в това; неговата слава и разпознаваемост растат и му е дадено почетното име Махатма (грубо преведено – велика душа).
(продължава в част 2)
[1] В автобиографията му Историята на моите експерименти с истината от Махатма Ганди
