По време на своето юношество немско-швейцарският философ Жан Гебсер (1905-1973) преживява нещо, което ще остави незаличим отпечатък върху неговия по-нататъшен живoт.
Преживяното е толкова значимо, че по-късно ще го вдъхнови за творбата, с която придобива най-голяма известност, неговия magnum opus, “Произход и настояще“ (Ursprung und Gegenwart), монументална история на човешкото съзнание от гледна точка на неговите различни “структури“.
Всъщност случилото се с Гебсер не е нещо необичайно; повечето от нас са изпитвали нещо подобно. Но ако болшинството подминава такова предизвикателство без особено внимание, за Гебсер то се превръща в източник на вдъхновение.
Какво се случва с Гебсер? Съгласно училищната програма той трябва да скочи в дълбок басейн от доста високо над него трамплин. Плуването е задължително и Гебсер трябва да участва в така нареченото “свободно плуване“. Ученикът трябва да скочи в дълбоката вода и да се задържи на повърхността без чужда помощ десет минути. Без съмнение това е голямо предизвикателство за някой, който сега се учи да плува. А и Гебсер вече има няколко премеждия с вода. Само на годинка едва не се дави в банята поради невнимание на неговата майка. Няколко години по-късно се подхлъзва и едва не полита от стръмен склон в течащата долу река. И сега пред очите на насърчаващите го отдолу деца и чакащия преподавател Гебсер трябва съзнателно да се изправи и буквално да се хвърли в това, което го травматизира.
Тези няколко секунди преди младият Гебсер да направи първия от многото “скокове в неизвестността“ кристализират в него това, което години по-късно ще го вдъхновява в работата на неговия живот. “И тогава – пише той по-късно в своята незавършена автобиография- аз престанах да се страхувам от неизвестността. В мене започна да назрява чувство на увереност, което определяше моето по-нататъшно поведение и отношение към живота, вяра в източниците на сила на нашето същество и вяра, че те са винаги достъпни за нас. Това е вътрешна сигурност, която е напълно ефективна само когато можем да правим това, което правим без да мислим за себе си…“[1]
Години по-късно тази увереност пред лицето на неизвестното ще залегне в основата на даденото от него понятие за това, което той нарича urvertrauem, “първична вяра“, дълбоко вкоренено чувство на сигурност и приемане на живота. Това е противоположното на Urangst или “първичен страх“, тревожност и неувереност, с която повечето от нас се отнасят към света.
Ние познаваме добре angst (житейска тревожност). Това е подсъзнателното чувство на неувереност, което философът Сьорен Киркегор счита, че има водеща роля в човешкото съществувание, възглед, който се възприема от Мартин Хайдегер и останалите екзистенциалисти. Такова състояние не е предизвикано от нещо конкретно, а е един вид безпричинно разгръщаща се тревожност, която философът Лешек Колаковски обяснява като живот “с чувството за непрекъснато нарастваща криза без да разбираш какво я причинява…“ Сега терминът, някога неизвестен, е станал част от ежедневния ни речник и дори е използва като глагол: ние ангстваме при едно или друго незначително притеснение и го правим през повечето времето.
Горното състояние е противоположно на “увереността“, която чувства младият Гебсер, когато по думите на Джоузеф Конрад“ се гмурнеш в деструктивния елемент“ – скокът в неизвестното и в дълбоката вода се случва рядко. Всъщност “вяра“ в каквото и да било е в голям недостиг днес, а тези от нас, които я демонстрират по някакъв начин обикновено са считани за глупаци или наивници. Но също както за ангст няма предпоставка или причина – страхът, който изпитваме за банковия си баланс не е истински страх – “вярата“ открита от младия Гебсер, когато пристъпва от трамплина за скокове, не е вяра в нещо конкретно, в съществуването на пазител, в подкрепата на съучениците, а в дълбините на самия живот. Това е вътрешна увереност, че животът ще се нареди добре за нас, дори и доказателствата за това да са много по-малко от противоположните.
В годините последвали скока в неизвестното Гебсер се изправя пред много по-големи предизвикателства от дълбоката вода. Може да се каже , че дълбоката вода, в която някога скача се превръща в метафора на заливащите Европа събития. Семейството му става жертва на финансовата криза през 1920г. Отношенията между родителите му са лоши, а през 1922г. умира баща му след опит за самоубийство. Гебсер е принуден да напусне училище още като юноша и да си търси работа. Постъпва в банка, но сърцето му не е там и той прави нов скок, когато се отказва от добро заплащане и се хвърля в краткотрайна издателска авантюра с приятел. (Макар и известен най-вече като философ, Гебсер е и поет.)
От края на 1920г. до началото на втората световна война Гебсер обикаля Европа, установява се за кратко от място на място и отново потегля към неизвестното точно преди да възникне някоя заплаха.. Напуска Германия през 1929г. когато Хитлер поема пътя към властта. По време на гражданската война в Испания успява да избяга от фашистите на Франко малко преди да бомбардират неговия апартамент. Едва не е застрелян на френската граница, но успява да я пресече успешно; същото не може да се каже за неговия приятел , поета Фредерико Гарсия Лорка, който е застрелян от националистите. След няколко години успява да напусне Франция точно преди да попадне в ръцете на настъпващите нацисти, чиято заплаха за Европа е видял десет години по-рано и стига до Швейцария, където ще остане с други бежанци да чака катастрофата.
Преживяното все повече убеждава Гебсер в правилността на прозрението, дошло десетилетия по-рано, когато се осмелява да скочи в неизвестността. Помогнала някога при гмуркането „първична вяра“ го направлява във все по-опасни социално политически течения заливащи континента. В Испания тя се превръща в централна тема, над която ще се труди да разгърне години наред. Целта е да представи доказателства за своето прозрение, съпътстващо развитието на човешкото съзнание от хилядолетия, “мутирало“ в различни форми и преминаващо през нова мутация в началото на 20 век. Гебсер споделя, че прозрението го “пронизва внезапно като светкавица“ докато прави проучвания върху творбите на Рилке.
Интересно е да се отбележи, че поезията на Рилке оказва голямо влияние върху Гебсер. Самият Рилке също е наясно какво разбира под “първична вяра“ Гебсер. В един документ под заглавие “Опитност“ той описва как през 1912г. го обзема специално чувство по време на престоя си в замъка Дуино, където е вдъхновен за написването на своите забележителни “Дуински елегии“. Рилке разказва как по време на разходките си из замъка се натъкнал на стърчащо до раменете му храстоподобно дърво. Надвесил се над него и изведнъж почувствал изключително успокоение. Изпаднал в нещо като мистично състояние. “От вътрешността на дървото към мене се носеха едва доловими вибрации“ – казва Рилке. Усещания, на които обичайно не би обърнал внимание, нахлули в съзнанието му и изпитал чувство, че по някакъв начин е попаднал “ от другата страна на природата“, в нейната вътрешност, в нейния вътрешен свят. Всяко нещо там сякаш носело вдъхновение, някакъв смисъл, възможност за откровение. В друг случай го обхваща дълбоко спокойствие и тишина. Чувствал че, “всичко е в хармония с мен“, че се намира в пространство “непокътнато като вътрешността на роза“.[2]
Рилке създава великолепния поетичен образ на Ангела от Елегии именно благодарение на това великолепно спокойствие на “ангелския свят, който омиротворява“, Ангелът е “ужасен“ в смисъл на страховит и огромен, но неговото послание към поета е, че трябва да “възхвалява“ земните неща, обикновените, ежедневните неща. Да не възпява неясни мистерии – Ангелът вече ги знае – а простото, но странното и чудодейно съществуване на “ Къща, Мост, Фонтан, Буркан, маслиново дърво, Прозорец…“ Тяхната стойност може да се види само когато за тях се говори така, както го прави поетът. Това е “възхвала въпреки“, която Рилке прави в своите Сонети за Орфей, “казаното да“, което въпреки страданието и болката живее в сърцето на поета. Това е приемане на живота с цялата негова несигурност и се основава на същата вяра, която Гебсер открива при скока във водата и която му помага да преодолява последвалите кризи.
Тази вяра или казано по друг начин липсата на страх от неизвестното може да се появи в най-отчайващите ситуации и да доведе до най-необикновени резултати. По време на гражданската война в Испания работещият като кореспондент на британски вестник писател Артур Кьостлер се намира на крачка от смъртта като Гебсер, но много по-дълго. Кьостлер е арестуван от фашистите – комунистическото му минало не помага – и хвърлен в затвор, където всеки ден се събужда в очакване на разстрел, докато накрая е освободен. В своята автобиография си спомня, че за да убива времето започнал да драска по стената математическа формула с парче желязна пружина, която откъснал от леглото (писането било забранено и нямал право на молив и хартия).
Когато успява да издраска доказателството на Евклид за безкрайността на простите числа се случва нещо странно.[3] Кьостлер стоял пред формулата като “омагьосан“, в състояние на пълно забвение. Защо? Защото формулата му дала “смислено и разбираемо доказателство за безкрайното“. И защо това било толкова важно? Защото превръща „безкрайността “ от абстракция в нещо конкретно и реално, в което самият той участва. Доказателството е там, точно пред него, на затворническата стена. Описва го като усещане за „аромата на вечността“, като трепетен полет на „стрела в синевата“. Няма никакъв спомен колко дълго се намира в състояние на транс единствено мълвящ “това е идеално – идеално“. Постепенно неконтролируемата памет го връща към действителността, някакво „тривиално обстоятелство, което забулва съвършенството на момента“. Какво е това? Споменът, че, ах, да, се намира в затвора и всеки момент може да бъде разстрелян. На това Кьостлер отговаря: “И какво? Това ли е всичко? Не можеш ли да се тревожиш за нещо по-сериозно?“[4]
Срещата на Кьостлер с безкрайността го оставя с чувството, че неговото „Аз“ е престанало да съществува, че няма никакво значение. Завесата над нещата се отдръпнала и разкрила криещата се под тях „истинска релност“. Това е „същинския ред… обикновено забулван от пластове безсмислици“. Той ще нарече тази реалност „невидимото писание“; нещо като таен код, който може да бъде разкрит в моменти като този. Напрежението поради предстоящата екзекуция напуска Кьостлер; изпитва дълбок катарзис, „умиротворение на цялото ми съзнание“. По-късно, дни наред ще остане “спокоен и безстрашен под влияние на преживяното“.
Ние може и да не сме като Кьостлер, очакващи разстрел в килия или като като Гебсер на ръба на трамплина за скок изправен пред неизвестното и нашите страхове. Но точно като тях ние живеем в смутно и несигурно време и видовете ангст, пред които те и техните съвременници стоят не са непознати за нас. Дори без преувеличение можем да кажем, че сега те са се увеличили. От климатични промени до социални безредици, войни, пандемии и какво ли още не, главозамайващото множество от кризи през последните години води много от нас до усещане на пълна безпомощност. Сякаш светът се разпада, променя се с непосилна за неговите обитатели голяма скорост. Така мисли и самият Гебсер: човешкото съзнание преминава през нова „мутация“ и в този процес светът на предишната „структура на съзнание“ – рационалният, научният, „модерен“ свят – се разпада, за да отстъпи място на нова структура, която Гебсер нарича Интеграла.
Тук няма да се спирам на детайли. Но визията на Гебсер за възникващата форма на съзнание има за своя основа „първичната вяра“, появила се в онзи ден на трамплина за гмуркане. Години по-късно Гебсер ще изпита същото по време на свое пътуване до Индия. Случва се в Сарнат, мястото където според легендата Буда за първи път проповядвал. От една страна видението е „кристално ясно като в бял ден“, но от друга „променящо и осветляващо неописуемото…“. Той говори за „неземна прозрачна светлина“, довела до „упойващо ликуване“ и събудила отново неговото съзнание за „първичната вяра“, съпроводена от „чувство за неприкосновеност“[5] След това преживяване, казва той, „всичко си дойде на мястото“. И точно като Кьостлер в килията, Гебсер открива, че неговото „Аз“, човъркащото го като червей Его е пълна безсмислица. То не изчезва. Но то и неговите притеснения вече нямат никакво значение.
Може би ще осъзнаем, че „първичната вяра“, която Гебсер прегръща по време на скока си в неизвестното е тук и за нас сега, в тези несигурни времена. Да се надяваме, че имаме достатъчно вяра да повярваме, когато потрябва.
[1] Jean Keckeis “In Memoriam Jean Gebser” in Jean Gebser The Ever-Present Origin, trans. Noel Barstad and Algis Mickunas (Athens, OH: Ohio University Press, 1985) p. xvii.
[2] Rainer Maria Rilke Duino Elegies trans. J. B. Leishman and Stepen Spender (New York: W. W. Norton & Company, 1939) pp. 124-26.
[3] Прости числа са тези, които не могат да се делят по равно освен на 1 и себе си. 3,5,7 са прости числа. Не е намерена формула за определяне на тяхното количество.
[4] Arthur Koestler The Invisible Writing (London: Macmillan Co, 1969) pp. 428-30.
[5] Quoted in Georg Feuerstein Structures of Consciousness (Lower Lake, CA: Integral Publishing, 1987) p. 173.
